Градушка

„Една, че две, че три усилнии паметни години… Боже,За някой грях ръце всесилнииздигна ти и нас наказа.        Кой ли моженеволя клетнишка изказа,макар и — вчерашна се дума?Да беше мор, да беше чума,че в гроба гърло не гладува,        ни жадува!А то градушка ни удари,а то порой ни мътен влече,слана попари, засух беше —в земята зърно се опече…“Но мина зима снеговита,отиде пролет дъждовита —        и знойно лято позлати        до вчера злъчни широти.Назряла вече тучна нива,класец натегнал се привеждаи утешителка надеждапри труженик селяк отива.Затопли радост на сърцето,

усмивка свърне на лицето,        въздишка кротка, пръст до пръст —        ръка неволно прави кръст:„Да бъде тъй неделя още,неделя пек и мирно време,олекне ще и тежко бреме, —на тежки мъки края дойде“.        Додето сила има,селяк без отдих труд се труди…Почивка — ей я, би-ще зима.Сега — недремнал и се буди:петлите първи не пропели,дори и куче не залае,на крак е той… — „Катран и върви,бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знаеневеста ранобудна — всичко,готово е, но пак ще пита,че утре жетва е; — самичкосърце си знае как се стяга…И сърдитаза нещо тя на двора бягаи пак се връща в килеря,тършува… „Днеска да намеряСедмина още — чуеш жено?

— Ти ставай, Ваньо, — лентьо стига!Небето ето — го червено,че вече слънцето се дига,добитъкът те гладен чака“.А Ваньо сънен се прозяваи зад сайванта в полумракаподал се — Сивчо го задявас носът си влажен по вратлето.„Хе ставай! — вика пак бащатаотсреди двора, на колатазатракал нещо, — стига…“ Етов съседен двор се вдига врява —там някой люто се ругае.Наблизко негде чук играеи наковалнята отпява.А сутренник повява лекои звън от хлопки от далекодонася в село; стадо блее…На всякъде живот захваща.И ето вече слънце грееи на земята огън праща.Преваля пладне. Задух страшен.И всеки дигне взор уплашен,

с ръкав избрише си челотои дълго гледа към небето,а то сивее мъгловито.И слънцето жълтей сърдито:От юг бухлат се облак дигапълзи и вече го настига;по-доле вирнали главитеи други… Знак е — чуй петлите.А гъски около рекатазащо размахали крилата,и те са глупи закрещели,Какво ли са орали, сели?Върни се облако неверен, —почакай, пакостнико черен,неделя — две… ела тогази,страшилище! А облак лази,ръсте и вий снага космата,засланя слънце; в небесататъмней зловещо… Милост няма!Ще стане пак беда голяма. —на завет всичко се прибира,сърцето трепне, в страх премира,че горе — дим и адски тътен.Върхушка, прах… ей свода мътен

продран запалва се — и блясък —и още — пак, — О Боже!… Трясъкоглася планини, полета —земя трепери… Град! — парчета —        яйце и орех… Спри… Недей…        Труд кървав, Боже, пожалей!Но свърши. Тихо гръм последензаглъхва нейде надалечеи вълк на стадо — вихър леденподгоня облаците вече.А ето слънцето огрялотъжовно гледа върволицаот стари, млади и дечицазабързали навън от село;в калта подпретнали се боси,глави неволнишки навели,отиват, — черно зло ги носив нивята грозно опустели.Че там жетварка бясна халапросо, пшеница, ръж, ечмени —безрадно, зрели и зелени,и цвет — надежди е познала…………………………………………