i ea1403da12425be3

Като задържа ръцете си нагоре, колкото успя, той ме задуши, добре имитирайки, че се

опитва да ме обеси на веригите между китките си. Докато го правеше, нададох

смразяващ кръвта писък. Пазителите веднага се появиха, за да спрат полуделия

затворник, който бе нападнал безпричинно невинно момиче. Но като стигнаха до нас, за

да го хванат, аз скочих и ги нападнах. Дори и да бяха очаквали да съм опасна – а не бяха

– така ги изненадах, че нямаха време да реагират. Почти ми стана жал, че беше така

нечестно към тях.

Ударих първия толкова силно, че той изпусна Виктор и полетя назад, като се удари в

стената, близо до Лиса, която нервно внушаваше на Нортууд да запази спокойствие и да

не вика никого в този хаос. Другият пазител имаше малко повече време за реакция, но

все пак беше бавен в прехвърлянето си от хватката над Виктор към мен. Използвах това, че беше открит и му се нахвърлих, като въвлякох двама ни в напрегната схватка. Той

беше едър и страховит, и щом ме видя като заплаха, въобще не се възпря. Удари ме в

рамото, което изпрати остра болка по цялата ми ръка и аз отвърнах с бърз ритник с

коляно в стомаха му. Междувременно партньорът му беше станал на крака и се

отправяше към нас. Трябваше бързо да приключа с това, не само за мое добро, но и

защото двамата несъмнено щяха да повикат подкрепление при всеки удобен момент.

Хванах този, който беше по-близо до мен и го блъснах с всичка сила в стената – с

главата напред. Той се олюля замаян и го направих отново, точно когато пратньорът му

ме стигна. Първият пазител падна разко на земята в безсъзнание. Мразех да правя това, но част от обучението ми беше научаването да различавам зашеметяването и убиването.

Би трябвало после да има само главоболие. Надявах се да е така. Другият пазител беше

доста по-нападателен обаче и с него заобикаляхме наоколо, като се удряхме взаимно и

отбягвахме някои удари.

- Не мога да го поваля! – извиках на Лиса. – Имаме нужда от него. Използвай

внушението.

Отговорът й дойде през връзката ни. Тя можеше да използва внушението върху двама

души едновременно, но отнемаше много сили. Още не бяхме приключили с това и тя не

можеше да рискува да се изтощи толкова бързо. Раздразнение замести страха в нея.

- Нортууд, върви да спиш, - излая грубо тя. – Там. На бюрото ти. Изморен си и ще спиш

с часове.

С ъгълчето на окото си видях как Нортууд се стовари рязко, главата му се удари с тъп

звук в бюрото. Всички, които работеха тук, щяха да бъдат в безсъзнание, докато

изчезнехме. Тогава се хвърлих върху пазителя, използвайки цялата си тежест, за да го

извърна към полезрението на Лиса. Тя се намеси в битката ни. Той я погледна

изненадано и това бе всичко, което й трябваше.

- Спри!

Той не отговори така бързо като Нортууд, но се поколеба. Устояваше повече.

- Спри да се биеш! – повтори тя по-настоятелно, като повиши внушението.

Силен или не, той не можеше чак толкова да устоява на силата на Духа. Ръцете му се

отпуснаха от двете му страни и той спря да се бори с мен. Отстъпих назад, за да си

поема въздух, като наместих перуката си.

- Ще е трудно да го държа под внушението, - рече ми Лиса.

- Трудно като за пет минути или пет часа?

- Някъде посредата.

- Тогава да тръгваме. Вземи ключа на Виктор от него.

Тя настоя пазителят да й даде ключа от оковите. Той обаче ни каза, че са у другия.

Достатъчно сигурна, претърсих изпадналото му в безсъзнание тяло – дишаше стабилно, слава Богу – и грабнах ключа. Сега обърнах цялото си внимание към Виктор. Щом

битката беше започнала, той се бе отдръпнал и просто беше наблюдавал тихо, докато

всички нови възможности без съмнение се оформяха в извратения му ум.

Приближих го и си придадох “страховито” изражение, докато посягах с ключовете.

- Сега ще отключа оковите ти, - казах му с глас, който беше едновременно мил и

заплашителен. – Ще правиш точно каквото ти казваме да правиш. Няма да бягаш, да се

биеш или по някакъв начин да се месиш в плановете ни.

- Оу? И ти ли използваш внушението, Роуз? – попита сухо той.

- Не ми трябва, - отключих оковите. – Мога да те просна в безсъзнание лесно, както

направих с онзи и да те извлека оттук. За мен няма разлика.

Тежките окови паднаха на пода. Това мазно, самодоволно изражение си остана на

лицето му, но ръцете му нежно разтриха всяка китка. Тогава забелязах, че по тях имаше

синини и рани. Тези вериги не бяха никак удобни, но отказах да му съчувствам. Той ни

погледна.

- Колко очарователно, - замисли се той. – От всички, които биха ме спасили, никога не

бих очаквал вас двете... и все пак, ретроспективно, вероятно вие сте най-способните.

- Нямаме нужда от коментарите ти, Ханибал, - отвърнах грубо. – И не използвай думата

“спасяване”. Звучи сякаш си някакъв погрешно затворен герой.

Той повдигна една вежда сякаш вярваше, че в случая беше точно така. Вместо обаче да

ме оспори, той кимна към Брадли, който всъщност бе проспал цялата битка. В това си

дрогирано състояние, внушението на Лиса бе повече от достатъчно, за да го зашемети.

- Дайте ми го, - каза Виктор.

- Какво? – възкликнах аз. – Нямаме време за това!