Иконата

Келнерът грейна: виното не беше евтино и вече бе започнало да „отлежава“ в склада. Донесе го само след минути. Показа етикета, получи одобрението на Ървин, измъкна тапата и отля първата глътка в странична чаша.

– Е –попита Кери Джордан, когато двамата останаха сами. – Какво те води по тия места? Носталгия, може би?

– Не точно. По-скоро проблем.

– Нещо, свързано с големците, с които се срещна в Уайоминг?

– Ах, Кери, скъпи Кери, колко сглупиха, като те уволниха!

– Знам, знам. Какъв е проблемът?

– В Русия става нещо сериозно и доста опасно.

– Не ми казваш нищо ново.

– Нямам предвид онова, което четем по вестниците, но положението наистина е опасно. Официално службите на двете ни страни няма да предприемат нищо.

– Защо?

– От благоприличие, предполагам.

Джордан изсумтя.

– Както казах, нищо ново.

– Та преобладаващото мнение миналата седмица бе, че няма да е лошо някой да отиде там и да види как стоят нещата.

– Някой? Въпреки официалното становище?

– В общи линии, да.

– А мога ли да те попитам откъде ти хрумна да дойдеш при мен? Та аз от дванайсет години не съм вече в играта.

– Още ли ти се чува гласът в Лангли?

– Там вече никой няма глас.

– Точно за това идвам при теб, Кери. Трябва ми човек, способен да отиде в Русия, без да привлече внимание.

– Нелегално?

– Опасявам се, че да.

– Под носа на ФСС?

Когато Горбачов бе раздробил КГБ на отделни подразделения, Първо главно управление, останало си в старата сграда в Язенево, бе преименувано на СВР или Службата за външно разузнаване, а Второ главно, занимаващо се с вътрешната сигурност, бе кръстено Федерална служба за сигурност, ФСС.

Кери Джордан се замисли за миг, а после поклати глава и каза:

– He, няма да се съгласи.

– Кой? Кой няма да се съгласи?

– Човекът, за когото си мислех. Извън играта като мен, но доста по-млад. Беше страшно добър. Хладнокръвен, находчив, вървеше винаги с една крачка напред. Просто роден разузнавач. Уволниха го преди пет години. – Джордан отпи от чашата си. – Виното е невероятно. Да ти кажа честно, рядко ми се случва да пия толкова хубаво вино.

Ървин доля чашата му.

– Как се казва? Онзи човек, за когото си помисли?

– Монк. Джейсън Монк. Говореше руски като матерен. Най-добрият оперативен работник, който някога съм имал.

– Ще ми разкажеш ли нещо повече за него? Нищо, че няма да се съгласи.

Старият бивш заместник-директор се усмихна и бавно започна да разказва.

***

Източен Берлин, Септември 1990

В топлата есенна вечер откритата тераса на кафенето беше пълна с народ. Полковник Туркин, облечен в светъл немски костюм, не направи никому впечатление, когато седна на малката масичка до тротоара, току-що освободена от влюбена двойка тинейджъри.

Когато келнерът дойде да разчисти чашите, той си поръча кафе, отвори немски вестник и зачете.

Именно защото бе прекарал целия си стаж в контраразузнаването, където наблюдението и следенето на заподозрени е ежедневие, той познаваше всички тънкости на занаята и можеше по-лесно от всеки друг да усети, че го следят. Затова хората на КГБ гледаха да стоят на разстояние. Но бяха там: мъж и жена, седнали на една пейка отсреща през площада, млади, безгрижни, с уокмени на главите.

Чрез слушалките си те поддържаха непрекъсната връзка с две коли паркирани зад ъгъла. Предаваха наблюденията си на оперативната група, която чакаше там, и получаваха инструкции. Заповедта за ареста на Туркин вече беше издадена.

Последните две сведения окончателно бяха наклонили везните към него. По думите на Еймс, агент Лисандър бе вербуван извън Съветския съюз и говореше испански. Заради езика следователите бяха принудени да преровят досиетата, касаещи цяла Латинска Америка плюс Испания. Оказа се, че другият заподозрян е бил изпратен за първи път в Южна Америка преди пет години. А според сведенията на Еймс, Лисандър бе вербуван преди шест.

Второто и решаващо доказателство дойде от гениалната идея да се проверят всички телефонни обаждания, направени от щаба на КГБ в Източен Берлин в нощта на неуспешния опит да се залови куриерът на ЦРУ, който мистериозно бе изчезнал един час преди да нахлуят в жилището му.

В извадената разпечатка фигурираше едно обаждане до тайната квартира на американците, направено от автомата във фоайето на сградата на КГБ. Оказа се, че същата вечер другият заподозрян е бил в Потсдам, а полковник Туркин не само се е намирал в Берлин, но и е ръководил акцията по залавянето на куриера.

Оперативната група беше готова да арестува полковника още сутринта, но чакаше някакъв висш офицер от Москва, който настоявал да присъства на ареста и лично да придружи заподозрения до Съветския съюз. В късния следобед Туркин изненадващо бе напуснал сградата пеша и групата не бе имала друг избор, освен да го проследи.