Империя в черно и златно

— Хората ти готови ли са?

— До последния — потвърди Годран. — Вече от доста време бездействат и ръцете ги сърбят за битка.

— Не знам дали „битка“ е най-подходящата дума — каза Талрик. — И двамата знаем как стоят нещата. „Клане“ сякаш повече се приближава до истината.

Годран сви рамене. Тази мисъл не го притесняваше. Човекът явно е добър слуга на Империята, помисли си Талрик.

„А мен притеснява ли ме?“ Обичайната му реакция — че не го притеснява, естествено — издрънча на кухо.

„Излишно е да се залъгвам. Няма никакво значение дали идеята ми харесва или не. Империята винаги има последната дума.“

Пронизителен вой се изтръгна от гърдите на Че, взрив на непоносима скръб и загуба заличи всичките й чувства до момента. Ахеос кацаше, когато тя се хвърли отгоре му с изваден меч. И щеше да го прониже, но той съумя да се дръпне в последния миг. Сборичкаха се лице в лице, той й викаше нещо. Кръвта пищеше толкова силно в ушите й, че тя не чу и дума от казаното. Ахеос едва удържаше с две ръце меча й. Накрая Че го фрасна с юмрук в челюстта, точно както беше ударила Талрик, той залитна назад и падна на земята.

Тогава Че надвисна над него като дух отмъстител.

— Че! — кресна той. — Погледни!

Тя проследи инстинктивно посоката, в която сочеше той. И мечът падна от ръката й.

Труп имаше. Там беше и стрелата, щръкнала от гърдите му. Но тялото беше…

За миг се разля пред очите й, размаза се, но едно беше повече от ясно — че не е на Тото. Лицето, телосложението, дрехите, мечът. Тънко, зловещо на вид острие, а не мечът колегиумска направа на Тото, нито някое имперско оръжие, което да е попаднало случайно у него.

Тялото беше на паякородна жена — на средна възраст, ако не и повече, макар че при паякоидите, както и при молецородните, беше трудно да се прецени. Жената гледаше с празен поглед към небето, лицето й беше застинало в предсмъртна маска, запечатала инатливото изражение, което толкова често втвърдяваше лицето на Тото.

— Шпионинът? — Беше видяла лицето на Болуин да се размива по същия начин. Съмнение не можеше да има. — Чук и клещи! Ти… ти си знаел. Как разбра, Ахеос?

Реши, че се е досетил с помощта на магията си, но изтерзаното му изражение говореше за друго.

— Ти… знаеше, нали?

— Знаех. Виж… Не бях докрай откровен с теб… за едно нещо.

Че се обърка съвсем.

— Какво нещо?

— След Даракион… а точно там разбрах, че… че те обичам. — „Признах го пред себе си тоест“, поправи се наум той. — Тогава разбрах, че с Тото сме съперници. Той ме мразеше и това се виждаше с просто око. И аз… реших да го изложа пред теб, да го очерня.

— Съперници? — Че го гледаше неразбиращо. После: — Тоест за мен? Тото?

— Да, за теб — кимна Ахеос и в главата на Че мозайката започна да се нарежда, случки и думи идваха на местата си заедно със закъснялото подозрение, че Ахеос е прав, че са й давани ясни знаци, но тя не е имала очи да ги види.

— Една нощ претършувах раницата му. Той беше на пост, а аз умея да се промъквам. Намерих… едно писмо.

Че очевидно не схващаше цялостната картина, затова той отиде при трупа на паякородната жена и разрови раницата на Тото. Извади писмото, подаде й го мълчаливо, тя го разгъна и започна да чете.