Юлиан

— Да, виждам лицето — казах аз сухо. И действително го виждах: мрачно, жестоко лице на палач.

— Но не ти ли харесва онова, което виждаш?

— Как може да ми харесва, когато виждам смъртта?

— Но смъртта не е краят.

— Смъртта е краят на живота.

— На този живот…

— Живот! — нахвърлих се аз ожесточено върху му. — Вие сте избрали смъртта, всички вие…

— Не, не смъртта. Ние сме избрали вечния живот, възкресението на…

— Разправяйте това на децата. Истината е, че от хилядолетия хората са обръщали очи към живота. Сега вие гледате смъртта, почитате един мъртвец и се уверявате едни други, че този свят не е за нас, че единствено има значение отвъдният свят. Само че отвъден свят не съществува.

— Ние вярваме…

— Този свят е всичко, Йоане Златоусте, нищо друго няма. Обърни гръб на този свят, и пред тебе се отваря бездна.

И двамата замълчахме. После Йоан каза:

— Нима нашата победа не ти говори нищо? Защото ние победихме, трябва да признаеш това.

Вдигнах рамене.

— Мина златният век. Ще мине и железният, както и всичко на света, включително и човекът. Но с вашия нов бог изчезна и надеждата за човешкото щастие.

— Завинаги ли? — закачи ме той незлобливо.

— Нищо измислено от човека не трае вечно, включително и Христос, неговата най-зловредна измислица.

Йоан не отвърна нищо. Вече бяхме извън църквата. Денят беше приятно топъл. Поздравяваха ме хора, които не можех да видя. Синът ми най-после се върна бързешком. Сбогувах се с Йоан и се качих в носилката. През целия път до дома ми в Дафне Кимон дрънкаше за разговора си с управителя. Надява се да получи висок пост.

Сам съм в кабинета си. Вече прибирах книжата на Юлиан. Свършено е. Светът, който Юлиан искаше да запази и възроди, си отиде… но няма да кажа „завинаги“, защото никой не може да прозре в бъдещето. Междувременно варварите са на прага ни. Но когато те сринат стените, не ще намерят нищо ценно, което си струва да се отнесе, само празни реликви. Духът на нашата цивилизация ни е напуснал. Така да бъде.

Цяла вечер четох Плотин. Така ме успокоява. Намирам някаква странна утеха в неговата тъга. Дори когато пише: „Този живот, земните неща — това е упадък на духа, крушение, пречупени криле.“ Действително крилата се пречупиха. Духът падна. Крушението е неизбежно. Докато пиша тези редове, фитилът на лампата пращи и догаря, кръгът от светлина намалява. Скоро в стаята ще настъпи мрак. Хората винаги са се бояли, че смъртта ще бъде нещо подобно. Но какво друго ни остава? С Юлиановата смърт изчезна светлината и нам не ни остава нищо друго, освен да приемем мрака и да се надяваме, че някога ще изгрее ново слънце, ще настъпи нов ден, роден от тайната на времето и любовта на човека към светлината.

Април 1959 — 6 януари 1964, Рим