Избрана

— Бъди послушна, Нала! — заповядах аз и хвърлих котката на земята, за да мога да се съсредоточа върху приятелите си, но преди да се обърна към тях, се приближих до Стиви Рей. Тя не побягна от мен, но определено имаше такъв вид, сякаш можеше да хукне всеки момент. И изглеждаше много зле. Лицето й беше слабо и бледо. Не беше сресала къдравата си руса коса, която беше сплетена и потъмняла. Единственото лъскаво и здраво нещо в нея бяха зловещо светещите й червени очи, а вече знаех, че това не е добър знак. — Как си? — тихо и спокойно попитах аз.

— Не съм добре. — Очите й се стрелнаха над рамото ми и тя трепна. — Трудно ми е да се срещна с тях отново, особено когато чувствам, че полудявам.

— Няма да полудееш. Стегни се. Те не знаят за теб.

— Не си ли им казала? — Стиви Рей изглеждаше така, сякаш току-що й бях зашлевила шамар.

— Дълга история. Защо си дошла?

Тя свъси вежди.

— Защото ти ми изпрати съобщение по мобилния телефон да дойда.

Затворих очи от нов, внезапен пристъп на болка. Лорън. Той бе взел телефона ми и изпратил съобщение на Стиви Рей. Или по-скоро Неферет го беше написала. Тя не знаеше, че ще бъда тук, но благодарение на Лорън й беше известно, че не съм казала на приятелите си за Стиви Рей. Знаеше също така, че Лорън няма намерение да попречи на Ерик да каже на всички за нас. Тя знаеше, че той ще се ядоса и ще съобщи на целия свят (или поне на приятелите ми) за Лорън и мен и тайната ще излезе наяве. Намирането на Стиви Рей в двора на училището щеше да бъде още една разкрита моя тайна. Приятелите ми сигурно си мислеха: „Как можем отново да имаме доверие на Зоуи?“ Вече усещах как се отдръпват от мен.

Две точки за Неферет. Нула точки за Зоуи.

Хванах непокорната ръка на Стиви Рей, задърпах я с всички сили и я поведох към Деймиън, Близначките, Джак и Афродита. Четирима от петимата гледаха Стиви Рей с отворена уста. Трябваше да им обясня как стоят нещата, преди да ни наобиколят вампири воини, цялото проклето училище да разбере и животът ми да се разпадне.

— Стиви Рей не е мъртва — започнах аз.

— Мъртва съм — възрази тя.

Въздъхнах:

— Стиви Рей, няма отново да водим този спор. Ти вървиш и говориш. И си от плът и кръв. — Вдигнах хванатите ни ръце, за да покажа. — Затова не си мъртва.

Някъде по средата на спора ми със Стиви Рей чух ридания. Бяха Близначките. Те все още гледаха втренчено Стиви Рей, но се бяха вкопчили една в друга и ревяха като бебета. Понечих да им кажа нещо, но Деймиън ме прекъсна.

— Как? — Лицето му беше бяло като тебешир. Той колебливо пристъпи напред. — Как е възможно?

— Аз умрях. — Гласът на Стиви Рей беше безизразен и безжизнен като лицето на Деймиън. — А после се събудих в това състояние. В случай че не сте забелязали, по-рано не бях такава.

— Миришеш странно — отбеляза Джак.

Стиви Рей насочи към него горящите си очи.

— А ти миришеш на вечеря.

— Престани! — Дръпнах Стиви Рей за ръката. — Те са твои приятели. Не трябва да ги плашиш.

Тя измъкна ръката си от пръстите ми.

— Точно това се опитвах да ти обясня през цялото време, Зоуи. Те не са ми приятели. И ти не си ми приятелка. Вече не. Не и след случилото се с мен. Ти мислиш, че можеш да оправиш нещата, но тази нощ дойдох само за да ти кажа, че това трябва да свърши сега. Ето защо веднъж завинаги ме излекувай, или ме остави на мира да довърша превръщането си в страшилище.

— Нямаме време. Неферет омагьоса периметъра на училището и знае, когато някой човек, вампир или новак влиза или излиза оттук. Пресечеш ли линията, веднага ще се появят Синовете на Еребус. Прибери се в апартамента. Трябва да си вървиш. Ще дойда да те видя веднага щом мога, и ще довършим нещата.

— Хей, Зоуи, неприятно ми е да ти противореча, защото си преживяла много скапан ден, но според мен воините няма да пристигнат, тъй като Неферет не знае, че Стиви Рей е тук — обади се Афродита.

— Какво? — учудих се аз.

— Афродита е права — каза Деймиън бавно, сякаш мозъкът му се размразяваше и отново започваше да работи. — Неферет омагьоса периметъра, за да разбере, ако бъде нарушен от човек, новак или вампир, а Стиви Рей не е нито едно от тези неща и магията няма да й подейства.

— Тя защо е тук? — попита Стиви Рей и се втренчи в Афродита с пламтящите си червени очи.

Афродита завъртя очи, но отстъпи няколко крачки назад и увеличи разстоянието между Стиви Рей и себе си. А после неочаквано Близначките застанаха пред Стиви Рей. Шоуни и Ерин още плачеха, но вече тихо, сякаш не го съзнаваха.

— Ти си жива! — възкликна Шоуни.

— Много ни липсваше — добави Ерин.

Те прегърнаха Стиви Рей, която стоеше абсолютно неподвижно като статуя. Деймиън се присъедини към тях. Стиви Рей не помръдна и не уви ръце около тях, а затвори очи и притихна. Видях, че по лицето й се търколи примесена с кръв сълза.

Двадесет и шеста глава

— Пуснете ме да си вървя. — Гласът на Стиви Рей беше дрезгав, напрегнат и прозвуча нехарактерно за нея, затова оказа желаното въздействие. Деймиън и Близначките мигновено престанаха да я прегръщат.

— Наистина миришеш странно — опита да се усмихне през сълзи Шоуни.