Изгубеният град

Льоблан паркира „Ситроен“-а и поведе Скай към входа на тунела. Той се вмъкна вътре. След кратко колебание го последва и тя. Подаде й каска и челник и двамата поеха навътре. След пет минути стигнаха до жилищните фургони. Льоблан се обади по телефона в лабораторията, за да съобщи, че пристигат, и тръгнаха натам.

Стъпките им кънтяха в тунела. Скай се огледа и рече:

— Все едно сме в мокър ботуш.

— Е, не е „Шанз-Елизе“, но пък и трафикът е по-малко.

Скай беше поразена от инженерното постижение и засипваше Льоблан с най-различни въпроси. Накрая стигнаха до квадратна бетонна плоча със стоманена врата на стената на тунела.

— Накъде води тази врата?

— Към друг тунел, който се свързва с водноелектрическата система. Когато в началото на годината потокът е по-слаб, можем да отворим вратата, да го прекосим и да навлезем по-дълбоко в системата. Но по това време нивото на водата се покачва и държим вратата затворена.

— Тоест от тук може да се стигне до електроцентралата?

— Има тунели през цялата планина и под ледената шапка, но само сухите са достъпни. Другите пренасят вода до централата. Под ледника тече река, която понякога е доста силна. Обикновено не оставаме толкова до късно през сезона. Водата от топенето тече по естествените пукнатини между леда и скалата, създава джобове и забавя проучванията ни. Но тази пролет работата ни отне повече време, отколкото очаквахме.

— А откъде се взима въздухът тук долу?

— Ако продължим покрай лабораторията и още един километър под ледника, ще стигнем до голям отвор в далечния край на леда. През него бяха вкарани фургоните за лабораторията и екипа, а след това го оставихме отворен като вход към мина. От там идва въздух.

Скай потръпна от влажния студ.

— Възхищавам се на решителността ви. Това не е най-приятното работно място.

Дълбокият смях на Льоблан отекна в тунела.

— Безкрайно неприятно, отегчително и постоянно си мокър до кости. По време на триседмичните си престои тук от време на време излизаме на слънце, но връщането в пещерата е много потискащо, затова гледаме да стоим повече в лабораторията — тя е суха и добре осветена. Оборудвана е с компютри, вакуумни помпи за филтриране на седименти, дори хладилна стая, в която да работим върху ледените проби, без да ги стопяваме. След осемнайсет часа работа просто си взимаш душ и си лягаш, така че времето минава бързо. Ето че почти стигнахме.

Също като жилищните фургони, и тези на лабораторията бяха сгушени в ниша в стената. Когато Льоблан се приближи към най-близката врата, тя се отвори и отвътре излезе висок слаб човек. Видът на Рено отново запали тлеещия гняв у Скай. Той всъщност напомняше повече на богомолка, отколкото на хлебарка. Имаше триъгълно лице, широко в горната част и с остра брадичка. Носът му беше дълъг, а очите — малки и близко разположени. Оредялата му коса беше бледорижа.

Мъжът поздрави Скай с вяло, влажно ръкостискане, което я изпълни със същото отвращение, както при първата им среща.

— Добро утро, скъпа моя мадмоазел Лабел. Благодаря, че дойдохте в тази влажна, тъмна пещера.

— Няма защо, професор Рено. — Тя огледа неприветливата околност. — Вие вероятно се чувствате като у дома си.

Рено не обърна внимание на тънкия намек, че е изпълзял изпод някой камък, и прокара очи по добре сложеното тяло на Скай, сякаш виждаше през дрехите й.

— Винаги се чувствам така, когато вие сте наблизо — отговори той.

Скай потисна желанието си да му отвърне подобаващо.

— Може би ще ми кажете кое бе толкова важно, та да ме откъснете от работата ми.

— С удоволствие!

Той посегна да я хване под ръка, но тя се отдръпна и се хвана за Льоблан.

— Водете ни!

Глациологът наблюдаваше словесния двубой с весели пламъчета в очите. Устните му се разшириха в усмивка и двамата със Скай тръгнаха под ръка към стръмното дървено стълбище, което водеше към тунел три метра и половина на височина и три метра широчина.

На двайсетина крачки след стъпалата тунелът се разклоняваше на две. Льоблан поведе Скай по десния проход. По плитък канал, издълбан в пода, се оттичаше вода, а по една от стените вървеше черен гумен маркуч, около десет сантиметра в диаметър.

— Събираме оттичащата се вода, нагряваме я и пръскаме с нея леда, за да го стопим — обясни Льоблан. — На дъното на глетчера ледът е като маджун. Постоянно го стопяваме, иначе се втвърдява отново с по половин-един метър на ден.

— Доста бързо — отбеляза Скай.

— Много. Понякога навлизаме по петдесет метра навътре в ледника и трябва да внимаваме ледът да не се затвори зад нас.

Тунелът свърши пред леден склон, към три метра висок. Качиха се по една стълба върху хлъзгавата скала и влязоха в ледена пещера, достатъчно голяма да побере над дванайсет човека. Стените и таванът бяха синкавобели, с изключение на местата, покрити с прах и пръст от движението на ледника.

— Намираме се на дъното на ледника — каза Льоблан. — Над главите ни няма нищо, освен лед — цели двеста и четирийсет метра. Това е най-мръсната част от плаващия лед. Колкото по-навътре пробиваш, толкова по-чист става. Сега трябва да ви оставя, за да изпълня едно поръчение на мосю Рено.