Изгубеният град

Общителният, тих Дзавала беше нает от адмирал Сандекър веднага след завършването на колежа „Ню Йорк Маритайм“ и оттогава насам беше незаменим член на Специалния екип. Бяха работили заедно с Остин по много задачи. Имаше гениален технически ум и беше умел пилот, с хиляди летателни часове на хеликоптери, малки и турбовитлови самолети зад гърба си.

Няколко дни по-рано пътуваха заедно до Франция. След това Остин пое към Алпите, а Джо остана в Париж. Като специалист по проектирането и строенето на подводни средства, той беше помолен да се включи в дебат за и против човешките екипажи, спонсориран от Френския институт за морски изследвания и разработки.

Остин се обади на Дзавала по мобилния телефон, веднага щом научи за инцидента в тунела.

— Извинявай, че прекъсвам престоя ти в Париж — каза той по телефона.

— Не само това прекъсваш. Един член на Националната асамблея ме разведе из града.

— Така ли? Много любезно от негова страна.

— От нейна. Казва се Дениз. След обиколката на Париж решихме да отидем в планината, където младата дама има вила. В момента съм в Шамони.

Остин не се изненада ни най-малко. С дълбоките си топли очи и гъста черна коса Дзавала приличаше на по-млада версия на актьора Рикардо Монталбан. Приятната му външност, добродушен чар и интелигентност го правеха обект на желанието за много от неомъжените жени из Вашингтон. Всъщност Дзавала привличаше нежния пол, където и другаде да отидеше. Понякога това разсейване дразнеше Остин, особено по време на мисия, но сега беше добре дошло. Шамони беше съвсем близо.

— Още по-добре. Трябва ми помощта ти.

По напрежението в гласа му Дзвала разбра, че положението е сериозно.

— Тръгвам!

Сега, на голия хълм над езерото, двамата си стиснаха ръцете и Остин отново му се извини, че е осуетил интимния му живот. На устните на Дзавала заигра лека усмивка.

— Няма проблем, братле. Дениз също е държавен служител и напълно ме разбра, когато й казах, че дългът ме зове. — Той погледна хеликоптера. — Даже се обади тук-там да ми осигури транспорт.

— Тогава й дължа бутилка шампанско и цветя.

— Винаги съм знаел, че си истински романтик. — Дзавала се огледа. — Красиво място, макар и малко мрачно. Какво става?

— Ще ти обясня по пътя — отговори Остин и се запъти към хеликоптера.

След секунди вече бяха във въздуха. Докато летяха над глетчера, Остин накратко му разказа за случилото се.

— Дяволска работа! — рече Дзавала, като чу историята. — Съжалявам за приятелката ти. Скай ми звучи като човек, с когото бих искал да се запозная.

— Надявам се да имаш това удоволствие — каза Остин, макар да знаеше, че шансовете не са на тяхна страна и с всяка следваща минута намаляват.

Той насочи Дзавала към долината, която му показа Лесар от покрива на електроцентралата. Кацнаха на едно що-годе равно петно земя между скалите и зъберите. Взеха фенерчето от сандъчето за спешна помощ на хеликоптера и тръгнаха нагоре по склона. Влагата и студът, които лъхаха от ледника, ги пронизваха през дебелите якета. Входът към тунела беше изрязан в бетон. Мястото около него беше осеяно с миниатюрни каньончета. Влязоха в тунела, който по размери приличаше на онзи зад електроцентралата. Леко наклоненият под беше мокър, а след няколко крачки започнаха да газят вода.

— Не е най-романтичното място на света — отбеляза Дзавала, взирайки се в тъмнината.

— Така си представям река Стикс — отвърна Остин. Той се загледа в черната вода и изведнъж усети прилив на енергия. — Да се връщаме в електроцентралата!

Още щом хеликоптерът докосна площадката, отвътре излязоха Друе и останалите. Французинът бързо се приближи и поздрави Остин.

— Дължа ви извинение за поведението си преди малко, мосю Остин — каза той. — Не бях запознат с всички факти около тази ужасна ситуация. Разговарях с шефовете си и американското посолство, които ми обясниха за вас и НАМПД. Не знаех, че в тунелите под ледника има френски граждани.

— Националната им принадлежност ли е най-важното?

— Не, не, разбира се! Ще се зарадвате, като ви кажа, че вече повиках помощ. Спасителният екип е на път.

— Това вече е нещо. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?

Друе се поколеба, съзнавайки, че отговорът няма да прозвучи задоволително.

— Три или четири часа.

— Сигурно ви е ясно, че тогава ще бъде твърде късно.

Друе кършеше ръце от притеснение.

— Поне ще можем да извадим телата. Нищо повече не мога да направя.

— Аз обаче мога, мосю Друе. Ще се опитаме да ги извадим живи, но ще ни трябва помощта ви.

— Не говорите сериозно! Горките хора са затворени под двеста и четирийсет метра лед. — Той се вгледа в лицето на Остин, на което бе изписана мълчаливата решителност, и повдигна вежди. — Много добре! Ще ви осигуря всичко, от което имате нужда. Какво ви трябва?

Остин с приятна изненада откри, че под пухкавата външност се крие стомана.

— Благодаря ви. Като начало бих искал да вземем хеликоптера и пилота ви.

— Да, разбира се, но виждам, че и приятелят ви има хеликоптер.

— Трябва ми по-голям.

— Не разбирам. Хората са под земята, не във въздуха.