Читаем Изгубеният град полностью

Той ги поведе през лабиринт от коридори, докато стигнаха до студено помещение, оборудвано като медицински кабинет. На метална маса, осветена от голяма лампа, лежеше тяло, покрито с чаршаф. До масата стоеше мъж на средна възраст в бяла престилка.

Мейхю му направи знак и онзи дръпна чаршафа, за да открие обезобразеното лице на червеноокото същество, което беше паднало мъртво на борда им. Със затворени очи не изглеждаше толкова страшно. Лицето му вече не беше изкривено, а изглеждаше някак успокоено.

— Малко е брадясал — каза Мейхю, — но не изглежда зле като за французин.

— Демонстрирате вековна вражда или наистина знаете, че е французин?

Мейхю се усмихна, бръкна в джоба си и извади малка метална пластина с верижка. Подаде я на Остин.

— Намерихме го на врата на господина. Малко е изтъркано, но все още се чете.

Остин вдигна табелката под лампата и прочете: „Капитан Пиер Льован, Армия на Република Франция. 1885“.

— Явно нашият приятел е откраднал нечий войнишки медальон.

— И аз първо така си помислих, но медальонът всъщност си е негов.

Остин го погледна озадачено. Мейхю, изглежда, не се шегуваше.

— Тогава той трябва да е на повече от сто години.

— Близо сто и двайсет, за да бъдем по-точни.

— Очевидно има някаква грешка. Откъде сте сигурни, че това е същият човек? През Първата световна война са изчезнали милиони.

— Вярно е, но армиите са се справяли доста добре с документацията въпреки повсеместния хаос. Загиналите били идентифицирани от другарите или офицерите си. Дори в разгара на битката мъртвите тела били изнасяни от специални екипи, а оттам нататък работата поемал човекът, отговарящ за регистрацията на гробовете, подпомаган от военния свещеник. Имало карти на гробищата, а информацията се предавала от екипите за изнасяне на труповете, болниците, регистрацията на гробовете и прочее. Тези данни вече са качени на компютър. Научихме, че наистина е съществувал човек на име Пиер Льован, който е служил във френската армия и е изчезнал по време на бойни действия.

— Много хора са изчезнали по време на бойни действия.

— Ех, вие, скептични американци. — Мейхю извади джобен часовник и го подаде на Остин. — Ето какво още намерихме у него. Навремето е бил е доста красив дявол.

Остин разгледа надписа на гърба на часовника: „На Пиер, с любов, Клодет“. После отвори часовника. На капачето имаше снимка на млад мъж и жена.

Показа го на колегите си от НАМПД.

— Какво мислите?

Гамей разгледа медальона и часовника.

— Едно от първите неща, които научих в морската археология, беше колко е важно да се установи произходът на всеки предмет. Например, ако намериш римска монета в царевична нива в Кънектикът, това може да означава, че я е изпуснал някой римлянин, но не по-малко вероятно е да е била изгубена от колекционер преди няма и два века.

Мейхю въздъхна.

— Може би доктор Блеър ще ви убеди.

— И аз отначало не повярвах — обади се патологът. — Направихме аутопсия на господина. Клетките му са сходни с тези на човек малко под трийсетте, но черепните сутури сочат, че е на… — той се прокашля, — повече от сто години.

— Това означава, че работата върху удължаването на живота е започнала много по-отдавна, отколкото сме предполагали.

— Невероятно, но логично предположение — съгласи се Мейхю. — По време на Първата световна война имало слухове за опити да се създаде супер войник, който да превзема вражески окопи под дъжд от куршуми.

— И смятате, че това е свързано с научния проект за удължаване на живота?

— Не знам.

Мейхю дръпна чаршафа върху лицето на съществото.

— Горкият човек — рече Дзавала, загледан в щастливите лица на снимката от часовника. — Колко жалко за стоте години живот.

— Може би това е само върхът на айсберга — каза Мейхю. — Кой знае колко хора са се простили с живота си, за да се запази тази ужасна тайна.

— Не ги обвинявам, че не са парадирали с проба като този на масата тук — отбеляза Гамей.

— Не е само това — продължи Мейхю. — Да предположим, че еликсирът бъде усъвършенстван. Що за свят ще бъде този, в който някои хора могат да живеят по-дълго от други?

— Свят с чувствително нарушен баланс — каза Гамей.

— И аз така смятам, но не ме бива за предсказател. Ще оставя този въпрос на анализаторите и политиците. Възнамерявате ли да останете по-дълго във Великобритания?

— Вероятно не — отговори Остин. — Ще обсъдим плановете си и ще ви информираме.

— Ще ви бъда благодарен. — Мейхю му подаде визитка с името и телефонния си номер. — Можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Междувременно трябва да ви помоля информацията за случилото се да не се изнася.

— Ще изпратя доклада си само до Дърк Пит и Руди Гън. Сигурен съм, че Океанографският институт „Уудс Хоул“ живо се интересува от съдбата на батискафа си.

— Добре. Ще ви осведомя какво са намерили нашите войници на острова. Може би ще успеем да проследим кой стои зад всичко това. Убийства, отвличания, робски труд… жаждата за безсмъртие е могъщ двигател на злото. Бих се обзаложил, че всеки човек в тази стая би продал и първородното си дете срещу шанса да живее вечно.

— Не всеки — възрази Остин.

Перейти на страницу:

Похожие книги