Изгубеният град

— Спасителната операция не би била възможна без вашата помощ — отвърна той. — Не мисля, че това място ще остане самотно за дълго. Когато историята се разчуе, тук ще се напълни с журналисти и полиция.

Лесар изглеждаше по-скоро щастлив, отколкото подразнен от тази перспектива.

— Така ли мислите? — грейна той. — Сега, ако ме извините, трябва да вървя, за да се подготвя за посетителите. Ако желаете, мога да се погрижа камионът да ви закара до езерото.

— Нека се разходим — предложи Скай. — Трябва да взема нещо, което оставих в централата.

— Този господин явно не е доволен от своите петнайсет минути слава — изкоментира Дзавала за Лесар. — А сега, ако повече нямате нужда от услугите ми…

Остин сложи ръка на рамото му.

— Не ми казвай, че ще избягаш от това райско местенце, за да се върнеш в Шамони при френските целувки.

Дзавала проследи с поглед Скай.

— Струва ми се, че не съм единственият, който се наслаждава на местните деликатеси.

— Има много, докато те настигна, Джо. Първата ни среща с младата дама тепърва предстои.

— Е, аз съм последният, който би застанал на пътя на една истинска любовна история.

— И аз така — съгласи се Остин, като го изпрати до хеликоптера. — Ще се видим в Париж!

5

Задръстването беше кошмарно дори за вашингтонските стандарти. Пол Траут седеше на волана на своя „Хъмви“ и гледаше апатично безкрайния килим от автомобили, покриващ авеню „Пенсилвания“. Изведнъж се обърна към Гамей и каза:

— Хрилете ми започват да се затварят.

Гамей завъртя очи по типичния начин за съпруга, отдавна свикнала с чудатостите на мъжа си. Знаеше какво предстои. В семейството на Пол всъщност не се шегуваха, като казваха, че ако един Траут остане далеч от дома си за по-дълго, започва да диша като риба на сухо. Затова и не се изненада, когато той направи забранен обратен завой, изразявайки презрението си към правилника, с което масачузетските шофьори са сякаш закърмени.

Докато Пол караше така, сякаш се намира на маневри на операция „Пустинна буря“, тя се обади по мобилния телефон, за да направи самолетни резервации и да уведоми офиса на НАМПД, че ще отсъстват няколко дни. Минаха през къщата си в Джорджтаун като ураган, събраха багажа си и хукнаха към летището.

По-малко от два часа след кацането им в Бостън те вече бяха в Кейп Код и се разхождаха по „Уотър Стрийт“ в Уудс Хоул, където Траут беше роден и израснал. Главната улица на Уудс Хоул беше не повече от четиристотин метра, притисната между соленото езеро и пристанището и оградена от двете страни от сградите на различни организации за морски и екологични науки.

Най-забележителната сред тях беше световноизвестният Океанографски институт „Уудс Хоул“. Близо до него се намираше старото достолепно здание от тухла и гранит на Морската биологична лаборатория, чиито научни програми и библиотека от близо двеста хиляда тома привличаха учени от всички краища на света. От нея пеша можеше да се стигне до Националния морски аквариум. В покрайнините на селото бяха разположени Американският институт по геология и десетки други морски институти и частни компании, произвеждащи високотехнологични уреди и екипировка за океанолозите по целия свят.

Откъм пристанището и островите Елизабет се носеше лек бриз. Траут спря на малкото мостче, което разделяше Езерото на змиорките от Големия залив, и напълни дробовете си със солен въздух. Изглежда имаше нещо вярно в шегата за хрилете. Сега отново дишаше.

Траут беше син на местен рибар. Майка му и баща му още живееха в малката къщичка в Кейп Код, където беше израснал. Интелектуалният му дом беше Океанографският институт. Като момче изпълняваше дребни задачи, които му поставяха някои от учените в института, и те именно го насърчиха да специализира дълбоководна геология. Това по-късно го отведе в НАМПД и техния Специален екип.

Само няколко часа след пристигането си Пол беше успял да мине през дома си, да се обади на няколко роднини и заедно с Гамей да обядват в едно местно кръчме, където познаваше всички на бара. После започнаха обиколките. Докато един колега в Лабораторията за дълбоководно потапяне на Института го запознаваше с най-новите автономни средства за придвижване под вода, телефонът иззвъня.

— За теб е — каза той и подаде слушалката на Траут.

Прогърмя силен глас.

— Здрасти, Траут! Сам Озбърн е. Чух в пощата, че си се върнал. Как сте с прекрасната ти съпруга?

Озбърн беше фиколог, един от най-известните учени в света в областта на алгологията, науката за водораслите. След години преподавателска дейност той продължаваше да говори с два-три децибела над нормалното.

Траут не си направи труда да го пита как го е открил. В село като Уудс Хоул нищо не можеше да се скрие.

— Благодаря, добре сме. Много мило, че се обаждаш.

Озбърн се прокашля.

— Ъъ, всъщност не търсех теб, а жена ти.

Траут се усмихна.

— Напълно те разбирам. Все пак Гамей е доста по-симпатична от мен.