Изгубеният град

Ледът беше покрит с прах, а от гънките и пукнатините струеше дълбока, неземна синкава светлина.

— Ето това е твоят демон — каза Остин. — Отиди и го пипни.

Скай се усмихна плахо, приближи се до ледника, сякаш наистина е жив, и докосна една ледена издатина с върха на пръстите си. После затвори очи, сложи и двете си ръце върху ледника и се отпусна на него с цялата си тежест, като че искаше да го избута.

— Студен е — каза тя с усмивка.

— Защото твоят демон не е нищо повече от кубче лед. По същия начин си мисля за морето. То не иска да те погълне. Дори не знае, че съществуваш. Ти го докосна и още дишаш. — Остин вдигна раницата си. — Край на консултацията! Време е за похапване.

Намериха два плоски камъка до брега на езерото и седнаха на тях с лице към водата. Скай извади кифличките и кафето и каза:

— Благодаря за екзорсизма. Беше прав, че човек трябва да се изправя срещу страховете си.

— Имам богат опит в тази област.

Тя повдигна вежди.

— Не си представям ти да се страхуваш от нещо.

— Не си права. Много се страхувах да не те открия мъртва.

— Благодаря ти за това. Дължа ти живота си. Но имах друго предвид. Когато става дума за самия теб, изглеждаш безстрашен.

Той се наведе към ухото й и прошепна.

— Искаш ли да ти споделя тайната си?

Тя кимна.

— Адски добър актьор съм. Как е кифличката?

— Добре е, но в главата ми е пълна каша. Какво мислиш за цялата тази работа?

Остин се загледа в закотвената лодка, мислейки за описанието на Колридж на рисувания кораб в рисуваното море. Опита се да подреди събитията.

— Да започнем от това, което знаем. — Той отпи от кафето. — Учените, работещи на ледника, откриват в леда замръзнало тяло, което стои там от стотина години. Близо до тялото намират стар шлем и сейф. Въоръжен мъж, който се представя за репортер, открадва сейфа и наводнява тунела. Явно не знае за шлема.

— Тук логиката ми убягва. Защо се опита да ни убие? Ние не бяхме в състояние да окажем съпротива. Докато излезем от тунела, щеше отдавна да си е заминал.

— Мисля, че е наводнил тунела, за да скрие Ледения човек. Просто вие сте се оказали на пътя му. Както с ледника: нищо лично.

Тя отхапа замислено от кифлата.

— Мрачно, но логично.

Скай замълча, загледана през рамото на Остин. Към тях бързо се приближаваше облак прах. Оказа се „Ситроен“ — Фифи. Колата спря и от нея слязоха Льоблан, Търстън и Ролинс.

— Радвам се, че ви хванахме — каза Льоблан, а на лицето му се изписа широка усмивка. — Обадих се на кораба от централата и ми казаха, че сте слезли на брега.

— Искахме да се сбогуваме — допълни Търстън.

— Заминавате ли?

— Да. Няма смисъл да стоим тук, след като обсерваторията е потопена — обясни глациологът, като махна с ръка към ледника. — Отиваме в Париж. Един хеликоптер ще ни закара до най-близкото летище.

— Париж ли? — възкликна Скай. — А има ли място и за мен?

— Разбира се! — отвърна Льоблан и протегна ръка на Остин. — Още веднъж благодаря, че ни спасихте вота. Не бих искал Фифи да остане сираче. Тя ще ме чака тук, при мосю Лесар. Ще говорим с електрокомпанията за възможностите да източим водата. Може би следващия сезон ще успеем да се върнем.

— Съжалявам, че така ще избягам — каза Скай, — но тук не мога да направя нищо повече, а искам да анализирам данните си.

— Разбирам. Проектът на „Мумичуг“ също скоро приключва. Ще довърша доклада си, докато корабът се връща по реката, а после отивам на най-близката гара и хващам бързия влак за Париж. Имаме среща.

— При едно условие — аз черпя.

— Нима може някой с всичкия си да откаже на подобно съблазнително предложение? Ще ми покажеш и града.

— С удоволствие. С най-голямо удоволствие!

Остин закара Скай обратно до кораба, за да си събере багажа, а после я върна на брега, където я чакаше хеликоптерът. Тя го целуна по двете бузи, после и по устните, обеща му да се обади, щом стигне в Париж, и се качи във въртолета. От лодката Остин я видя да му маха.

Вече на борда на кораба, Остин извади видеокасетата и диска от камерите на сиймобила. Занесе ги в лабораторията и свали цифровите снимки на компютъра. Разпечата тези, на които се виждаше фюзелажът на самолета, и внимателно ги разгледа. После увеличи снимките на двигателя, докато откри това, което търсеше: означенията на мотора.

Изчисти образа, за да успее да види името на производителя и серийния номер. Облегна се назад замислено, после взе телефона и набра един номер.

— Работилницата за летящи велосипеди на Орвил и Уилбър — чу се писклив глас отсреща.

Остин се усмихна, като си представи острия нос и тясното лице на мъжа от другата страна на линията.

— Не можеш да ме излъжеш, Йън. Случайно знам, че братята Райт са затворили работилницата си доста отдавна.

— Дявол да те вземе, Кърт, длъжен съм да опитам. В чудо съм се видял как да набирам средства за центъра „Удвар-Хейзи“ на летище Дюлс, така че нямам време за любезности.