Изгубеният град

— Ще се върнем в Париж. Ще съберем сили. Ще изровим всяка мръсотия за Фошар, която можем. — После се прокашля. — Кой ще съобщи на приятеля ти Дарне, че „Ролс-Ройс“-ът му е на дъното на рова?

— Аз ще му кажа. Не се притеснявай, бездруго мислеше да го сменя с „Бентли“. Просто ще го обяви за откраднат. — На устните й цъфна обичайната й слънчева усмивка. — Пък и доколкото познавам Шарл, най-вероятно наистина е бил откраднат.

По лицето й премина сянка.

— Вярваш ли на това, което каза горкият Кавендиш? Че Фошар са започнали Първата световна война и носят поне частична отговорност за Втората?

Остин помисли над въпроса, дъвчейки кроасана си.

— Не знам. Сам човек не започва война. Надменността, глупостта и лошата преценка също имат роля.

— Така е, но помисли си, Кърт. През 1940 година Великите сили са били водени от някои от най-неспособните лидери в историята. Решението за конфликта е било в ръцете на шепа хора. Никой не е бил особено интелигентен. Един цар или кайзер не се допитва до народа си дали да започне война. Мислиш ли, че е невъзможно една малка, богата и решителна група от хора като Фошар и други производители на оръжие да изманипулират тези лидери, да се възползват от проблемите им и да повлияят на решението им? А след това да се погрижат за подходящо събитие като убийството на ерцхерцога, което да даде начало на войната?

— Със сигурност е възможно. При Втората световна война ситуацията е била различна, но със същата избухлива смес, чакаща само една искра.

— Значи, смяташ, че в обвиненията му е има известна доза истина?

— След като се запознах с Фошар, трябва да призная, че ако някой е в състояние да започне война, то това са те. Реакцията им, когато Кавендиш си отвори устата, беше достатъчно красноречива.

Тя потрепери, като си спомни смъртта на англичанина.

— Кавендиш твърдеше, че Жул Фошар се е опитвал да спре войната — каза тя. — Знаем, че е стигнал само до ледника Дормьор. Ако беше успял да премине Алпите, щеше да кацне в Швейцария.

— Схващам накъде биеш. Неутрална страна, в която би могъл да разкрие пред света заговора на семейството си. Да помислим… Фошар е бил богат и влиятелен човек, но му е било нужно доказателство. Документи или тайни книжа.

— Разбира се! — възкликна Скай. — Сейфът, който е носел със себе си. Фошар не са искали мръсната им тайна да излезе наяве.

— Все още не разбирам — каза Остин след кратък размисъл. — Да кажем, че успеем да извадим тялото на Жул и да изровим уличаващите документи. Фошар ще се справят с лошата реклама. Ще наемат пиар агенция, която да извърти историята. Могат да кажат, че документите са подправени. И не съм сигурен, че някой ще се заинтригува особено, освен шепа историци.

— Защо тогава наводниха тунела, застреляха Рено и се опитаха да убият нас?

— Има и друга теория. Да предположим, че „Ланс“ са на прага на голяма сделка: сливане, нов продукт или следваща война — добави той с кисела усмивка. — Заглавията за опетненото им минало може да осуетят плановете им.

— Звучи логично.

— Това, в което не намирам логика, е защо Жул е носел шлема със себе си.

— Ексцентрик като всеки Фошар.

— Мило предположение — отвърна Остин свъсено — Фошар са маниаци и убийци, но не правят нищо без причина. Мисля, че не просто се опитват да скрият семейната история. Те отчаяно се опитват да си върнат шлема. Тази стара стоманена тенджера е много важна за тях. Трябва да разберем защо.

— Може Шарл да е напреднал в изследването си. Ще му се обадя при първа възможност.

На вратата се почука. Появи се камериерката с пликове с покупки в ръка. Остин беше взел портфейла си с малко пари в брой и кредитни карти. Даде й добър бакшиш, а после двама със Скай облякоха новите си дрехи. Червената рокля прилягаше на стройната фигура на Скай като шита по мярка. Остин се беше сдобил с черни панталони и бяла риза. Консервативно, но непривличащо вниманието.

Човекът на рецепцията им повика кола под наем. „Пежо“-то, което пристигна, не беше „Ролс Ройс“, но пътуването до Париж определено им помогна да се отърсят от спомените за паяжините в катакомбите на Фошар. Остин натискаше здраво педала на газта. Колкото повече се отдалечаваха от замъка, толкова по-добре се чувстваха.

Остин вече почти беше запял „Марсилезата“, когато в далечината видяха върха на Айфеловата кула. Скоро навлязоха в Париж. Отбиха се в апартамента на Скай и тя се обади на търговеца на антики, за да му каже, че отива при него в Прованс. Дарне се зарадва и каза, че имали много неща за обсъждане. Скай прибра малко багаж в един сак и Остин я остави на гарата. Тя го целуна по двете бузи и се качи на влака.

Когато Остин се върна в хотела и поиска ключа си от рецепцията, служителят се усмихна широко.

— А, мосю Остин. Много се радваме да ви видим отново. Един господин ви чака от известно време — той погледна към лобито.

На удобното кожено кресло се беше изтегнал мъж, който привидно спеше. Беше покрил лицето си с вестник „Льо Фигаро“. Остин се приближи, вдигна вестника и видя мургавото лице на Джо Дзавала.

Остин го потупа по рамото.