Изгубеният град

— Благодаря ви — каза американката. Говореше по-изискано от мъжа си. Маклийн набързо научи, че Гюс и Ема Харис са от Хюстън, че Гюс е в петролния бизнес, а тя е бивша учителка по история, и че мечтата на живота й била да посети „люлката на цивилизацията“.

Накрая Маклийн стисна ръцете им за довиждане, прие прочувствените им благодарности и тръгна по тясната уличка. Вървеше бързо с надеждата, че няма да го проследят, и се върна в манастира по заобиколен път.

Затвори кепенците, за да затъмни и разхлади стаята. През най-горещата част от следобеда спа, а после стана и наплиска лицето си със студена вода. Излезе навън да вземе глътка свеж въздух и с изненада видя семейство Харис, които стояха близо до варосания параклис в двора на манастира.

Двамата правеха снимки, а когато го видяха, му махнаха за поздрав. Маклийн излезе и им предложи да им покаже стаята си. Американците останаха впечатлени от ръчната дърворезба. Когато отново излязоха навън, те се взряха в стръмните скали до сградата.

— Отгоре сигурно се открива невероятна гледка — отбеляза жената.

— Бая разходка е дотам.

— Хобито ми е да наблюдавам диви птици, така че съм в доста добра форма. А и Гюс е по-жилав, отколкото изглежда — усмихна се тя. — Преди беше футболист, макар сега да не му личи.

— Аз съм „Аги“ — потвърди мистър Харис, — тексаските „А и М“. Е, понатрупал съм няколко килца с годините, но ще се пробвам.

— Дали бихте ни показал пътя? — помоли Ема.

— Съжалявам, но утре рано сутринта заминавам.

Каза им, че могат и сами да отидат, стига да тръгнат достатъчно рано, преди слънцето да напече.

— Толкова сте мил — рече тя и го потупа майчински по бузата.

Маклийн ги гледаше усмихнат, докато двамата американци се отдалечаваха по пътеката по стената, и се радваше на смелостта им. Разминаха се с Ангело, който тъкмо се връщаше от града.

Монахът го поздрави, после се обърна и изгледа двойката.

— Запознахте ли се с американците от Тексас?

Усмивката на Маклийн се стопи.

— Откъде ги познаваш? — попита той озадачен и смръщен.

— Минаха от тук вчера сутринта. Вие бяхте на разходка — отвърна Ангело, като посочи към стария град.

— Странно, държаха се така, сякаш идват за първи път.

Ангело сви рамене.

— Може би като остареем, и ние ще започнем да забравяме.

Изведнъж Маклийн се почувства като жертвения козел от съня си. Усети студена празнота в стомаха си. Извини се, качи се в стаята си и си наля чаша узо.

Колко лесно щеше да бъде. Щеше да се качи с тях на скалите и да го помолят да се снима до ръба. Едно бутване и край!

Още един нещастен случай. Още един нещастен смъртен случай.

Без никакво напрягане. Дори за една мила възрастна учителка по история.

Маклийн бръкна в найлоновата торбичка, в която държеше дрехите си за пране. На дъното имаше плик с пожълтели изрезки от вестници. Пръсна ги по масата.

Заглавията бяха различни, но темата бе една и съща.

„Учен загива на пътя“

„Учен убит в катастрофа, виновният водач избягал“

„Учен убива жена си и се самоубива“

„Учен загива при нещастен случай със ски“

Всички жертви бяха работили по проекта. Отново прочете бележката: „Бягай, за да не умреш!“. Прибра изрезката от „Хералд Трибюн“ при останалите и слезе на рецепцията. Ангело тъкмо преглеждаше резервациите.

— Налага се да замина — осведоми го Маклийн.

Монахът изглеждаше съкрушен.

— Много съжалявам! Кога?

— Тази вечер.

— Невъзможно! До утре сутринта няма нито хидрофойл, нито автобус.

— Въпреки това трябва да замина и те моля да ми помогнеш. Ще ти платя.

Ангело го погледна натъжено.

— Бих го направил заради приятелството ни, не заради пари.

— Извинявай! — отвърна Маклийн. — Малко съм разстроен.

Младежът не беше глупав.

— Заради американците ли?

— Едни лоши хора ме преследват. Възможно е тези американци да са изпратени да ме намерят. А аз с цялата си глупост им казах, че заминавам утре с хидрофойла. Не съм сигурен дали са сами. Може някой да ме причаква на портата.

Ангело кимна.

— Мога да ви закарам с лодка. Ще ви трябва и кола.

— Надявах се да ми уредиш някоя под наем — рече Маклийн, като му подаде кредитната си карта. Досега бе избягвал да я ползва, защото знаеше, че може да бъде проследена.

Ангело се обади на фирмата за автомобили под наем.

— Готово! Ще оставят ключовете в колата.

— Ангело, не знам как ще ти се отплатя.

— Не искам отплата. Следващия път, когато влезете в църква, оставете дарение.

Маклийн хапна в кафенето, където се улови, че оглежда предпазливо другите маси. Вечерта обаче мина спокойно. По пътя към манастира постоянно се озърташе през рамо.

Чакането беше мъчително. Чувстваше се като в капан в стаята, но си напомняше, че стените са дебели поне трийсет сантиметра, а вратата може да издържи и таран. Няколко минути след полунощ чу тихо почукване.