Патриша Корнуел

Хаос

Кей Скарпета #24

На Стейси.

(В памет на Трам)

В мен се крие любов, чиято сила никога не сте виждали.В мен се крие гняв, от чиято сила никога няма да избягате.„Франкенщайн“

ХАОС

От древногръцката дума χάος:

огромно празно пространство, пустота; анархия; наука за непредсказуемото.

Това е художествено произведение. Имената, героите, местата и събитията са плод на авторовото въображение или са използвани по начин, който не отговаря на действителността, и не бива да бъдат възприемани като реални. Всяка прилика с действителни събития, места, организации или личности, живи или покойни, е напълно случайна.

Пролог

Привечер

Сряда, 7 септември

Отвъд тухлената стена, която ограждаше парка „Харвард Ярд“, разположен в сърцето на университетското градче, се издигаха четири високи комина и един покрив от сиви каменни плочи с бели капандури, които надничаха през клоните на дърветата.

Старинната сграда в стил крал Джордж се намираше на петнайсетина минути ходене пеша по права линия. Ходенето пеша обаче не беше добра идея. Глупаво беше човек да не се възползва от автомобила си. Дори под сянката на дърветата напичаше като в пещ. Горещият влажен въздух сякаш бе застинал неподвижно над земята.

Ако не бяха шумът от трафика в далечината, случайните минувачи от време на време и димът на комините в далечината, бих могла да си помисля, че съм единственото човешко същество, оцеляло на някаква постапокалиптична планета. Никога не бях виждала кампуса толкова пуст, освен може би с изключение на едно противоатомно учение. Но трябва да призная и че никога не бях виждала такава тропическа жега в тази част на света, където снежните бури и арктическите студове са нещо обичайно.

Жителите на Нова Англия са свикнали на мразовити зими, но не и на температури, които надвишават трийсет и седем градуса по Целзий. Слънцето наподобява нажежена топка метал, нагорещила небето до такава степен, че е прогонила синевата и го е превърнала в бяла пустош. Чувала съм безброй обяснения. Парников ефект. Глобално затопляне. Божие наказание. Дяволска работа. Ретрограден Меркурий. Ел Ниньо. Краят на света…

Това са само част от обясненията за една от най-мощните горещи вълни в историята на Масачузетс. Центърът по съдебна медицина в Кеймбридж бе затрупан с работа и тук се криеше сериозен парадокс. Когато нещата са зле, това е нормално. Когато станат още по-зле, това е добре. Да имаш сигурна работа в този несъвършен свят е едновременно благословия и проклятие. Докато прекосявам центъра на кампуса в тази душна жега, репетирам наум лекцията, която трябва да изнеса утре вечер в Института по държавни науки „Кенеди“.

Остроумие, игра на думи, провокативни истории от моята практика… може би сестра ми Дороти не е онази безнадеждна глупачка, за която винаги съм я смятала. Тя твърди, че трябва да бъда забавна, ако искам да привлека вниманието на аудитория, пълна с преситени интелектуалци и политици, завършили все реномирани университети от Бръшляновата лига. Може дори да се поставят на моето място, ако разказът ми ги отведе в тъмната страна на нашата професия, в зловещото мазе, в което никой не иска да влезе и дори да признае, че то съществува.

От мен не се очаква да повтарям дебелашките вицове, които непрекъснато чувам от местните ченгета, или стряскащите лозунги, които се появяват по тениски и чаши за кафе. Няма да говоря и неща от рода на: „Нашият ден започва тогава, когато вашият свърши“, макар това да е самата истина. Въпреки това смятам, че мога да сгъстя краските повече от обичайното. Катастрофите са моето призвание. Ужасните новини ме вдигат от леглото. Трагедиите са въздухът и водата за мен. А цикълът на живота и смъртта остава неизменен и нерушим независимо от коефициента ни на интелигентност.

Ето как сестра ми смята, че трябва да говоря утре вечер пред стотици студенти, преподаватели, политици и глобални лидери. Според мен изобщо не би трябвало да давам израз на личното си отношение. Дороти обаче бе на противното мнение и ми даде да го разбера съвсем ясно предишната вечер. Докато разговаряхме по телефона, чувах как възрастната ни майка се кара шумно на крадливата си южноамериканска икономка, чието име е — съвсем сериозно! — Онести. Тоест Честност. По всичко изглежда, че Онести отново е започнала да краде бижута и пари, да крие хапчетата на мама, да яде от храната й и да размества мебелите, с надеждата тя да се препъне и да си счупи крак.