Храмът на инките

Моята Библия беше спряла неговия куршум!

Хвала на Словото Божие.

Скочих на крака, озърнах се за меча си, не го открих наоколо и погледнах към площадката.

В отсрещния й край Ренко се биеше с два меча срещу двама размахващи саби конквистадори.

Недалеч от мен двама от воините му се сражаваха с двама испанци — те изглежда бяха последните оцелели на скалната кула.

И тогава зърнах Ернандо, който с идола в ръце изчезваше в гъсталака от дясната ми страна.

Очите ми се разшириха.

Бягаше към въжения мост.

Ако успееше да го прекоси, със сигурност щеше да го спусне и да ни остави на кулата сами с рапите.

Втурнах се след него, като заобиколих една от котките, която лежеше на земята и разкъсваше трупа на мъртъв конквистадор.

С разтуптяно сърце запрескачах по две стъпала наведнъж. Когато излязох иззад завоя на стълбището, видях капитана на десетина крачки пред мен. Тъкмо тръгваше по въжения мост.

Ернандо беше едър и мускулест. Аз бях по-дребен, по-пъргав и по-бърз. Настигнах го и тъй като нямаше какво друго да сторя, аз се хвърлих отгоре му.

Тежко се стоварих върху гърба му. Двамата се строполихме на тънките дъски високо над дъното на кратера.

Те се строшиха като вейки и за мой ужас ние пропаднахме през тях в бездната…

Ала падането ни не продължи дълго.

Спряхме разтърсени. В последния момент Ернандо бе успял да се хване за свободния край на въжето, все още завързано за дясната ми китка. Сега то беше преметнато през една самотна дъска на моста и ние с капитана висяхме от двете й страни!

Аз обаче бях под Ернандо и главата ми бе на равнището на коленете му.

Държеше идола в лявата си длан, а с дясната стискаше въжето ми. Той протегна лявата си ръка нагоре и отчаяно се опита да достигне оцелелите дъски на моста.

Когато намереше опора, осъзнах аз, капитанът просто щеше да ме остави да падна. Колкото и да беше малка в сравнение с неговата, засега тежестта ми бе единственото, което го държеше над бездната.

Трябваше да сторя нещо. При това бързо.

— Защо го правиш, монахо?! — изрева Ернандо. — Защо те е грижа за този идол? Аз съм готов да убивам заради него!

Докато викаше, забелязах, че едно от тънките въжета виси от моста над нас — едно от въжетата, които преди бяха поддържали парапета.

Само да можех…

— Готов си да убиваш заради него, а, Ернандо? — опитах се да отвлека вниманието му аз, докато се мъчех да отвържа въжето от дясната си китка — въжето, което ме свързваше с него. — Това изобщо не ме интересува!

— Нима? — извика той. Сега бе само въпрос на време да разберем кой пръв ще постигне целта си.

— Не! — отвърнах аз и в този момент успях да освободя китката си.

— Защо, монахо?

— Защото, Ернандо, аз съм готов да умра за него.

С тези думи протегнах ръка към въжето, висящо от моста над мен, хванах го и в същия миг пуснах другото, за което се държеше капитанът.

Реакцията беше незабавна.

Ернандо падна. Право надолу.

Прелетя покрай мен и като последна обида аз се пресегнах и дръпнах идола от ръцете му.

— Неееее! — докато се носеше към дъното, извика той.

Увиснал високо над бездната, аз се държах с една ръка за въжето на моста, в другата стисках идола и гледах как ужасеното лице на Ернандо се смалява и накрая изчезва в мрачната пропаст. Скоро можех да чуя само вика му.

След няколко секунди той утихна. В същото време се разнесе далечен плясък.

Малко по-късно се върнах на площадката.

Гледката, която ме посрещна, сякаш идваше от самия ад.

Под мъждукащата светлина на факлите видях котките, надвесени над труповете на убитите конквистадори. Навсякъде бяха пръснати остри сребърни шлемове, които хвърляха мътни отблясъци.

После забелязах Ренко, Лена и тримата воини до портала с мечове и мускети в ръце — единствените оцелели от касапницата, главно благодарение на бойните им умения и маймунската урина, която покриваше телата им. Изглежда търсеха нещо. Несъмнено идола.

— Ренко! — извиках аз. — Лена!

И в същия миг съжалих.

Смутена от вика ми, една от рапите, легнала на земята пред мен, незабавно вдигна очи.

Огромният звяр се изправи и ми се озъби.

Последва я втора котка.

После трета и четвърта.

Глутницата образува широк кръг около мен. Животните държаха главите си ниско наведени, ушите им бяха прилепени назад.

Ренко се обърна и видя затруднението ми. Но беше прекалено далеч, за да ми помогне.

Зачудих се защо маймунската урина, с която се бях намазал, вече не отблъсква котките. Сигурно миризмата се бе разнесла по време на търкалянето ми в храма с жилавия стар конквистадор или когато бях паднал на земята, повален от изстрела на Ернандо.

Така или иначе, помислих си аз, това беше краят.

Тялото на първата рапа се напрегна и тя се приготви за скок. И тогава…

… върху главата ми падна първата капка вода. След нея втора, трета…

И после, като дар от самия Бог, небесата се разтвориха и дъждът се изсипа върху земята.

О, как заваля! Истински порой, огромни количества вода, изливащи се с невероятна сила върху скалната кула, върху главата ми, върху идола.

И в този момент, слава Богу, идолът запя.

Песента му мигновено укроти зверовете.