Хронолитите

По време на десерта тя ми каза:

— Разговарях с Червения кръст. Все още имат пункт в Портильо — правят списъци и преброяват мъртвите. Ако Адам е жив, не се е регистрирал в нито една от агенциите. От друга страна, ако е мъртъв… — тя замълча и преглътна, опитвайки се да изглежда спокойна. — Ако е така, поне все още не са идентифицирали тялото му, а те са доста добри в това. Позволих им да използват записа на неговия геном от медицинския картон. Досега няма съвпадение. Така че не знам дали е жив, или е мъртъв. Но осъзнах нещо друго.

Очите й блеснаха. Побързах да я прекъсна:

— Не е необходимо да говорим за това.

— Не, Скоти, всичко е наред. Това, което разбрах, е, че жив или мъртъв, за мен е изгубен. Може би ще го видя отново, може би не, но това зависи от него — ако е жив, имам предвид. Точно това се опитваше да ми каже в Портильо. Не смятам, че ме мрази. Но вече не е мой син, поне той не се чувства такъв. Вече принадлежи изцяло на себе си. — Тя помълча малко, допи кафето и отказа на сервитьорката, когато й предложи още. — Той ми даде нещо.

— Адам ли?

— Да. В Портильо. Каза, че ми го оставя за спомен. Ето, виж.

Тя извади носна кърпичка от чантата и я разгъна. Вътре имаше огърлица, евтина изработка, с медальон. Медальонът приличаше на буца от разтопена и смачкана пластмаса, с дупка, през която да преминава веригата. Беше доста грозна.

— Каза, че я купил от уличен търговец в Портильо. Била нещо като светиня. Камъкът не е камък, а…

— Реликва от поява.

— Точно така го нарече Адам.

Появата на всеки хронолит създава странни отломки. Резките промени в температурата и налягането близо до района на контакт водят до замръзване, напукване, смачкване и изкривяване на материалите. Търсачите на сувенири продават подобни предмети на лековерните поклонници, въпреки че повечето от тях са фалшификати.

— Това е от Ерусалим — добави Ашли. — Поне така твърдят.

Ако е истина, безформената буца можеше някога да е била полезен предмет — дръжка на врата, преспапие, химикалка или гребен.

— Дано не е — рекох.

Ашли посърна.

— Мислех, че ще се заинтересуваш. Ти си бил там, в Ерусалим, когато това се е случило. Не е ли съвпадение?

— Не обичам подобен род съвпадения.

Обясних й накратко теорията на Сю за тау-турбуленцията. Допълних, че ми се е случвало да попадам доста често в турбуленции и че те са променили живота ми по начин, който не ми харесва.

Ашли беше смаяна. Тя повтори бавно израза „тау-турбуленция“ сякаш го опитваше на вкус.

— Възможно ли е да я прихванеш от нещо подобно? — попита накрая.

— Съмнявам се, Ашли. Това не е болест. Във всеки случай едва ли е заразно. Просто не обичам да говоря за това.

Тя прибра огърлицата в кърпата и я пъхна обратно в чантата.

Върнахме се в стаята на мотела. Ашли включи видеопанела, но не прояви интерес към предаванията. Аз зачетох книга. След известно време тя дойде в леглото и ме целуна — не за първи път, но по-страстно, отколкото досега.

Беше толкова хубаво да я държа в обятията си, да се притискам към дребното й гъвкаво тяло.

По-късно вдигнах завесите и двамата останахме да лежим, загледани в светлините на нощния трафик, които бяха като парадно шествие с факли. Ашли ме попита как е минало посещението при Кати.

— Тя е по-добре — отвърнах. — Джанис ще лети утре насам, за да я прибере у дома.

— Говори ли с теб за поклонението?

— Много малко.

— Сигурно е преживяла ужасни неща.

— Ще има и последствия — рекох.

— Не се учудвам.

— Не. Друго имам предвид. Говорих с лекуващия й лекар. Прекарала е вторична инфекция на пикочните пътища. Нещо, с което се е заразила в Портильо. Излекувано е, но не без усложнения. Кати няма да може да има деца, във всеки случай не по естествен път. Има стерилитет.

Ашли се отдръпна към другия край на леглото и посегна за цигарите на масичката.

— Съжалявам — чух я да казва. Гласът й беше странно променен.

— Жива е и това е най-важното.

(Всъщност Кати мълча през цялото време, докато докторът ми обясняваше. Гледаше ме с немигащи очи от леглото и без съмнение търсеше някаква реакция върху лицето ми, може би се страхуваше, че ще се ядосам или ще я изоставя.)

— Зная как се чувства — прошепна Ашли.

— Ти трепериш…

— Скот, зная как се чувства, защото ми казаха същото, след като родих Адам. Прекарала съм усложнения. Повече не мога да имам деца.

Отвън светлините по магистралата продължаваха да се сменят, озарявайки стените на стаята. Седяхме в тъмнината, загледани един в друг като изгубени деца, и после тя отново се сгуши в мен.

На сутринта си събрахме багажа за обратния път до Минеаполис. Ашли излезе от стаята, докато се бръснех.

Мислеше, че не съм я видял, когато се измъкваше в коридора.

Гледах от прозореца как прекосява паркинга, спира в самия край, вади от чантата си кърпата с огърлицата, целува я и после я хвърля в кофата за боклук.

Върнах жеста още същия ден: обадих се на Сю Чопра, за да й съобщя, че вече не работя за нея.

Трета част

Турбуленция

18.