Хронолитите

Подготвяше тази операция от близо година, но глобалните системи, които наблюдаваха и предсказваха появи, или бяха строго засекретени, или извън строя, нерядко и двете заедно, и бе необходимо време, за да се задвижи тежката бюрократична машина на военните и да одобри проекта й. Уайоминг бе първата реална възможност, каза Хич — и може би последната. Дори тук не липсваха обичайните опасности — щатът бе истинска Мека за копърхедските милиции, които на всичко отгоре си съперничеха помежду си. Добрата новина бе щедрото триседмично предизвестие, плюс поддръжката на военните. Обществеността нямаше да бъде запозната, за да не бъдат привлечени куинистки тълпи, опитът щеше да е таен, но не и половинчат.

Всичко това добре, рекох на Хич, но не разбирах къде е моето място и защо трябва да се друсам с него в пикапа, докато пръска пари наоколо.

— Скоти — рече той с непроницаемо изражение. — Не задаваш въпроса на правилния човек. Разбери, харесвам те и уважавам това, което постигна в живота си, семейството, което създаде въпреки всички затруднения. Истината обаче е, че са ни нужни техници и инженери, хора, които да се справят с машините, а не някой, който продава джунджурии на пазара.

— Е, благодаря ти.

— Не се сърди. Прав съм, нали?

— Прав си, разбира се.

— Сю настояваше за теб, по нейни си причини.

— Ти спомена някаква стрелка.

— Да, нещо като играта „свържи точките“. Може ли да ти разкажа една история?

— Стига да не откъсваш очи от пътя. — Улиците на Минеаполис бяха в ужасно състояние, пълни с изоставени и ръждясали коли и на няколко пъти Хич се бе озовал в опасна близост до тях, задействайки предупредителните сигнали.

— Мразя натовареното движение — изръмжа Хич.

Разказа ми, че преди шест месеца бил в Ел Пасо заради Сю: разследвал смъртни заплахи, които тя получавала на домашния си терминал — адрес, известен само на неколцина най-близки колеги.

Теоретично Морис Торанс все още отговаряше за охраната на Сю, но Хич вършеше черната работа. Имаше широки връзки в различни куинистки среди и достатъчен уличен опит, за да се справи с типове от подземния свят. Умееше да се бие и без съмнение го биваше в употребата на различни оръжия. Морис бе проследил заплахите до една куинистка бойна група, която действала на територията на Тексас, и Хич заминал, за да се внедри в местната улична армия.

— Само че допуснах детинска грешка — призна ми той. — Задавах твърде много въпроси. Дори тогава можеш да се измъкнеш, ако обстановката е подходяща. Но тези тексасци са шибани параноици. По някое време някой от тях беше решил, че може да представлявам заплаха.

Петима куинисти го нападнали и го завлекли в задната стая на някаква авторемонтна работилница, където го разпитвали, като подсилвали доводите си с назъбено мачете.

Хич вдигна дясната си ръка и ми показа двата отрязани пръста. Бяха зашити внимателно, но си личеше, че раните са били доста сериозни. Опитах да си представя какво е било. Да си представя болката.

— Недей да трепериш — скастри ме той. — Можеше да е и по-лошо. Нали успях да се измъкна.

— Оттогава ли куцаш?

— Да, раниха ме в крака — за щастие с дребнокалибрен пистолет. Тъкмо когато напусках сцената. Акълът не ми побира откъде бяха изровили тази антика — трябва да е била от миналия век. По-важното, Скоти, е, че познах стрелеца.

— Познал си го?

— Мисля, че и той ме позна или поне се сети, че ме е виждал. Сигурно това го стресна, инак едва ли щеше да пропусне. Беше Адам Милс.

Отдръпнах се почти инстинктивно и неволно се подпрях на нагорещената врата, ала усещах само хлад.

— Невъзможно.

— Проклет да съм, ако лъжа. Не е загинал в Портильо — сигурно се е измъкнал с оцелелите.

— И се срещнахте в Ел Пасо? Просто така?

— Сю каза, че не било случайно. Нарече го значима последователност. На времето ти

ни отведе при Адам, Скоти. Адам Милс е стрелката и тя сочи право в теб.

— Не го приемам.

— Може и да не приемаш, това си е твоя работа. И аз не приемам този куршум в крака. Ако има някакво значение, трябваше да убия няколко души, за да отнеса тази информация на Сю. Тя решава какви изводи да си прави от нея.

— Убил си няколко души?

— Скоти, с какво по-точно мислиш, че се занимавам? Пътувам из страната да чета проповеди? Да, убивам хора. — Той поклати глава. — И точно това не ми дава покой. Мислиш си, че съм онзи едър, колоритен субект, с когото беше приятелче в Чъмфон. Но аз съм убивал още преди да се запозная с теб, Скоти. Сю го знае. И ти трябваше да се сетиш — продавах дрога, а не бански, дявол го взел. Човек неминуемо се забърква в разни неща. Тогава и сега. Не съм съвестен като теб. Зная, че се мислиш за негодник, задето се издъни с Джанис и Кати, но дълбоко в душата си ти си семеен човек, Скоти. И това е всичко.

— И какво иска Сю от мен?

— Ще ми се да знаех.

21.

Във време като сегашното „Мариот“ не привлича изобилие от гости. Сю беше сама в помещението с малкия басейн, до което бе долепена сауната, а Морис Торанс стоеше на пост пред вратата.