Книгата на живота

— Ако заклинанието на Стивън е достатъчно добро, оборудването няма да има значение, а само това, че Даяна е поискала нещо, от което наистина има нужда — вметна Сара.

— Единственият начин да разберем със сигурност е да идем в библиотеката, като избегнем работниците, и да намерим начин да се доберем до Старата библиотека. — Въздъхнах.

Андрю кимна.

— Моят Стан е в изкопния екип. Копае през целия си живот. Ако изчакате до вечерта, той ще ви пусне. Ще загази, разбира се, но няма да му е за първи път, пък и не е построен затвор, който да го удържи.

— Добър човек е Стенли Крипългейт — кимна доволно Линда. — Винаги ми помага много през есента, когато се садят нарцисите.

Стенли Крипългейт се оказа дребен мъж с издадена долна челюст и жилавото телосложение на недохранено от раждането си дете. Вампирската кръв му бе дала дълголетие и сила, но не можеше да направи нищо, за да удължи костите му. Той ни раздаде жълти предпазни каски.

— Няма ли... ъъъ, да се набиваме на очи в тази премяна? — попита Сара.

— Тъй като сте дами, вече се набивате на очи — мрачно рече Стан. После подсвирна високо. — Ей! Дики!

— Тихо — изсъсках аз. Това май се очертаваше да бъде най-шумният и набиващ се на очи обир на книги в историята.

— Всичко е наред. Двамата с Дики сме стари познайници. — Стан се обърна към колегата си. — Заведи дамите и господата на първия етаж.

Дики ни остави с каските и всичко останало в художествения кът на читалня „Херцог Хъмфри“, между бюстовете на крал Чарлз I и сър Томас Бодли.

— На мен ли ми се струва, или наистина ни гледат? — каза Линда, сложи ръце на кръста си и се намръщи на злощастния монарх.

Крал Чарлз примигна.

— Вещиците са в охраната от средата на деветнайсети век. Стан ни предупреди да не правим нищо нередно около картини, статуи и гаргойли. — Дики потръпна. — Нямам нищо против повечето. Правят компания в тъмните нощи, но този си е зловещ дърт негодник.

— Да познаваше само баща му — отбеляза Фернандо. Той свали шапка и се поклони на мигащия монарх. — Ваше величество.

Това беше кошмарът на всеки посетител на библиотека — че охраната те вижда всеки път, когато вадиш забранен бонбон против кашлица от джоба си. Конкретно в случая с Бодлианската библиотека се оказваше, че читателите имат основателна причина да се безпокоят. Нервният център на магическата система за сигурност беше скрита зад клепачите на Томас Бодли и крал Чарлз.

— Извинявай, Чарли. — Метнах жълтата си каска, тя полетя и кацна на главата на краля. Раздвижих пръсти и каската се килна така, че козирката скри очите му. — Никакви свидетели на събитията от тази нощ.

Фернандо ми подаде своята каска.

— Използвай я за основателя. Моля те.

След като затулих очите и на сър Томас, започнах да дърпам и увивам нишките, които свързваха бюстовете с останалата библиотека. Възлите на заклинанието не бяха сложни, само тройни и четворни, но бяха много и натрупани един върху друг като някакво претоварено електрическо табло. Накрая намерих основния възел, с който бяха свързани всички останали, и внимателно го развързах. Необичайното чувство, че сме наблюдавани, изчезна.

— Така е по-добре — промърмори Линда. — И сега какво?

— Обещах да се обадя на Матю, след като влезем — казах и извадих телефона си. — Само минутка.

Прескочих преградата и тръгнах по притихналата, отекваща централна пътека на „Херцог Хъмфри“. Матю вдигна на първото позвъняване.

— Всичко наред ли е, mon coeur? — Гласът му трепереше от напрежение и аз набързо го запознах с напредъка ни до този момент.

— Как са Ребека и Филип, след като заминах? — попитах го, след като приключих разказа си.

— Притеснени.

— А ти? — Гласът ми омекна.

— Още по-притеснен.

— Къде си? — попитах го. Матю беше изчакал да замина за Англия, след което бе поел на североизток към Централна Европа.

— Току-що излязох от Германия. — Нямаше да сподели повече подробности, тъй като наоколо можеше да се спотайва някоя любопитна вещица.

— Пази се. Помни какво каза богинята. — Предупреждението й, че ще трябва да жертвам нещо, ако искам да получа Ашмол 782, още ме измъчваше.

— Добре. — Матю замълча за момент. — Аз също искам да помниш нещо.

— Какво?

— Сърцата не могат да бъдат пречупени, Даяна. И единствено любовта ни прави истински безсмъртни. Не забравяй, ma lionne. Каквото и да се случи.

Връзката прекъсна.

От думите му по гръбнака ми пробягаха тръпки, от които сребърната стрела на богинята се раздвижи. Повторих думите на магията за закрила, която бях изтъкала за него, и усетих познатото подръпване на веригата, която ни свързваше.

— Всичко наред ли е? — тихо попита Фернандо.

— Както и се очакваше. — Прибрах телефона в джоба си. — Да започваме.

Вече се бяхме разбрали, че отначало просто ще се опитаме да повторим стъпките, по които Ашмол 782 бе попаднал за първи път в ръцете ми. В присъствието на Сара, Линда и Фернандо попълних заявката. Подписах я, добавих номера на читателската си карта в съответната графа и я занесох на мястото в художествения кът, където се намираха пневматичните тръби.