Книгата на живота

— Променила се е не само косата на Даяна. — На лицето на Филип се изписаха възхищение и почуда. — Тя е бременна. Носи детето на Матю.

Емили се вгледа по-внимателно в племенницата си и използва засиления усет за истина, който идваше със смъртта. Филип бе прав — отчасти.

— Искаш да кажеш „децата". Даяна носи близнаци.

— Близнаци — с благоговение повтори Филип. Той отмести поглед, разсеян от появата на съпругата му. —

Виж, дойдоха Изабо, Сара, Софи и Маргарет.

— Какво ще стане сега, Филип? — с натежало сърце попита Емили.

— Край. Начало — преднамерено неясно рече Филип. — Промяна.

— Даяна никога не е харесвала промените — отбеляза Емили.

— Защото се бои от онова, в което трябва да се превърне

— отвърна Филип.

Маркъс Уитмор се беше сблъсквал с предостатъчно ужаси от онази нощ на 1781 година, когато Матю дьо Клермон го направи вампир. Нищо обаче не го беше подготвило за днешното изпитание — да съобщи на Даяна Бишъп, че любимата й леля Емили Мадър е мъртва.

Изабо му се обади, докато двамата с Натаниел Уилсън гледаха новините в семейната библиотека. Съпругата на Натаниел, Софи, и дъщеричката им Маргарет дремеха на съседното канапе.

— Храмът — задъхано, с почти обезумял тон каза Изабо. — Ела. Веднага.

Маркъс се подчини на баба си без никакви въпроси. Забави се само колкото да извика братовчед си Галоуглас и леля си Веран, докато вървеше към вратата.

Летният полуздрач се бе поразпръснал, когато приближи поляната на върха на планината, разсеян от неземната сила, която Маркъс зърна между дърветата. Целият настръхна, когато долови магията във въздуха.

И тогава усети присъствието на вампир — Жербер Орийак. И на още някого. Вещица.

По каменния коридор отекнаха леки, целенасочени стъпки, които изтръгнаха Маркъс от унеса му и го върнаха в настоящето. Тежката врата се отвори с неизменното скърцане.

— Здравей, скъпа. — Маркъс се извърна от гледката към Оверн и пое дълбоко дъх. Уханието на Фийби Тейлър му напомняше за люляковите храсти, които растяха пред червената врата на семейната му ферма. Деликатен и непоколебим, ароматът бе символизирал надеждата за пролет след дългите зими в Масачузетс и събуждаше спомени за усмивката на отдавна мъртвата му майка. Сега Маркъс го свързваше единствено с дребната жена с желязна воля, която стоеше пред него.

— Всичко ще бъде наред. — Фийби се пресегна и оправи яката му. В маслинените й очи се четеше загриженост. Маркъс бе започнал да носи по-официални дрехи вместо концертните тениски горе-долу по същото време, когато започна да подписва писмата си с Маркъс дьо Клермон вместо с Маркъс Уитмор — името, под което тя го познаваше отначало, преди да й разкаже за вампирите, хиляда и петстотин годишните бащи, френските замъци с неприветливи роднини и една вещица на име Даяна Бишъп. За Маркъс бе едва ли не чудо, че Фийби бе останала с него.

— Не. Няма. — Той взе едната й ръка и целуна дланта й. Фийби не познаваше Матю. — Остани тук с Натаниел и останалите. Моля те.

— Казвам ти го за последен път, Маркъс Уитмор. Ще стоя до теб, когато посрещаш баща си и съпругата му. Повече няма да го обсъждаме. — Тя протегна ръка. — Тръгваме ли?

Маркъс пое ръката й, но вместо да я последва към изхода, както беше очаквала, я дръпна към себе си. Фийби се залепи за гърдите му, опряла длан на сърцето му. Погледна го изненадано.

— Добре тогава. Но ако искаш да слезеш с мен, Фийби, има някои условия. Първо, през цялото време ще бъдеш с мен или с Изабо.

Тя понечи да възрази, но сериозният поглед на Маркъс я накара да замълчи.

— Второ, кажа ли ти да напуснеш, напускаш. Без никакво бавене. Без никакви въпроси. Отиваш направо при Фернандо. Той ще бъде в параклиса или в кухнята. — Маркъс се вгледа в лицето й и видя, че тя неуверено се съгласява. — Трето, в никакъв, абсолютно никакъв случай не се доближавай на една ръка разстояние до баща ми. Ясно?

Фийби кимна. Подобно на всеки добър дипломат, тя бе готова да следва правилата на Маркъс — засега. Но ако бащата на Маркъс бе чудовището, за което го смятаха някои тук, Фийби щеше да направи каквото трябва.