Книгата на живота

— Баща ти нямаше избор — намеси се Изабо. — Паството знаеше, че има неприятности в Ню Орлиънс. Филип нареди на Матю да вземе мерки, преди вампирите да научат причината. Ако Матю беше отказал, всички щяхте да умрете.

— Другите вампири в Паството бяха убедени, че старата чума на кръвожадността се е върнала — продължи Матю. — Искаха да сринат града и да го изпепелят, но аз възразих, че лудостта е резултат на твоята младост и липсата ти на опит, а не на кръвожадността. Трябваше да избия всички. Трябваше да убия и теб, Маркъс.

Маркъс изглеждаше изненадан. За разлика от Изабо.

— Филип ми беше страшно ядосан, но унищожих само онези, които показваха симптомите. Правех го бързо, без да им причинявам болка или страх — с мъртъв глас каза Матю. Мразех тайните му и лъжите, с които ги прикриваше, но въпреки това сърцето ми се късаше. — Обясних безобразията на другите ми внуци с какво ли не — бедност, пиянство, алчност. После поех отговорността за случилото се в Ню Орлиънс, напуснах мястото си в Паството и се заклех, че няма да правиш повече деца, докато не станеш по-стар и мъдър.

— Каза ми, че съм бил провал, позор за фамилията. — Гласът на Маркъс бе станал дрезгав от потисканите емоции.

— Трябваше да те накарам да спреш. Не знаех как иначе да постъпя. — Матю признаваше греховете си, без да иска прошка за тях.

— Кой друг знае тайната ти, Матю? — попита Сара.

— Веран, Болдуин, Стасия и Фрея. Фернандо и Галоуглас. Мириам. Март. Ален. — Матю изпъваше пръсти един по един, докато имената се отронваха от устата му. — Освен това Юг, Годфроа, Хенкок, Луиза и Луи.

Маркъс погледна горчиво баща си.

— Искам да знам всичко. От самото начало.

— Матю не може да ти каже началото на тази история — тихо рече Изабо. — Само аз мога.

— Не, maman — поклати глава Матю. — Не е необходимо.

— Разбира се, че е — настоя Изабо. — Аз донесох болестта във фамилията. Аз съм носител, също като Маркъс.

— Ти? — изуми се Сара.

— Болестта беше в моя сир. Той смяташе за голяма благословия за една ламя да носи кръвта му, защото това те прави наистина ужасяващ и почти неуязвим.

Презрението и ненавистта, с които Изабо изрече думата „сир“, ме накара да разбера защо Матю не харесваше термина.

— По онова време вампирите постоянно враждуваха и използваха всяко възможно предимство. Но аз се оказах разочарование — продължи Изабо. — Кръвта на създателя ми не ми подейства така, както се беше надявал, макар че кръвожадността у другите му деца беше силна. За наказание...

Изабо млъкна и пое треперливо дъх.

— За наказание — бавно повтори тя — бях заключена в клетка, за да има с какво да се забавляват братята и сестрите ми, бях създание, върху което да се упражняват как да убиват. Моят сир не очакваше, че ще оцелея.

Изабо докосна устните си. За момент не беше в състояние да продължи.

— Прекарах много време в онзи малък затвор зад решетките — мръсна, умираща от глад, ранена отвътре и отвън, неспособна да умра, колкото и да ми се искаше. Но колкото повече се борех и колкото по-дълго оцелявах, толкова по-интересна ставах. Моят сир, моят баща, ме вземаше против волята ми, братята ми също. Всичко, което ми причиняваха, произтичаше от отвратителното любопитство да видят по какъв начин най-сетне ще ме опитомят. Но аз бях бърза — и умна. Моят сир започна да си мисли, че може би в крайна сметка ще му бъда от полза.

— Това не е историята, която разказваше Филип — сковано рече Маркъс. — Дядо твърдеше, че те е спасил от някаква крепост, че създателят ти те отвлякъл и те направил вампир против волята ти, защото си била толкова красива, че не можел да понесе мисълта някой друг да те притежава. Филип твърдеше, че създателят ти те е принудил да му служиш като съпруга.

— Всичко това е истина, само че не цялата истина. — Изабо погледна Маркъс в очите. — Филип наистина ме намери в крепост и ме спаси от онова ужасно място. Но тогава не бях красавица, каквито и романтични приказки да ти е разказвал дядо ти. Бях отрязала косата си със счупена мидена черупка, пусната от птица на перваза на прозореца, за да не могат да ме хващат за нея и да ме държат неподвижна. Още имам белезите, макар че вече едва личат. Единият ми крак бе счупен. Мисля, че и едната ми ръка. Март трябва да помни — едва чуто промълви Изабо.

Нищо чудно, че тя и Март се бяха отнесли така нежно с мен след Ла Пиер. Едната е била измъчвана, а другата й е помогнала да се съвземе след изпитанието. Но Изабо още не беше завършила историята си.

— Когато Филип пристигна с войниците си, те бяха отговорът на молитвите ми — поде наново тя. — Убиха тутакси моя сир. Хората на Филип настояха всичките му деца да последват съдбата му, така че ужасната отрова в кръвта ни да не се разпространи. Една сутрин дойдоха и отведоха братята и сестрите ми. Филип ме защити. Не им позволи да ме докоснат. Излъга, че не съм била заразена с болестта на създателя си, че някой друг ме е направил вампир и че съм убивала само да оцелея. Нямаше кой да оспори думите му, всички други бяха мъртви.

Изабо погледна внука си.