Когато боговете се смеят

— Ами ти няма да ловиш риба, никой не те принуждава. Риболовът е за мен. Ти ще си вземеш четирите тома на „Война и мир“ и ще четеш.

— Но аз съм го чела! В училище изучавахме „Война и мир“.

— Нищо, ще го прочетеш пак, ще си го опресниш. Това е велико произведение, не е зле да се препрочита, още повече че сега си по-голяма и ще можеш да видиш романа със съвсем други очи. Ще си записваш някои изречения в тетрадката, аз ще проверя. С чичо ти Сева ще учите английски, по малко, по два-три часа на ден, това е достатъчно. Все пак е отпуск — окуражително се усмихна той на дъщеря си.

— А после? — предпазливо попита Женя.

— Какво „после“? — учуди се баща й. — После ще се върнеш в Москва и ще тръгнеш на работа, моите задължения ще изпълнява Артур Андреевич и ти ще трябва да бъдеш негова секретарка, както при мен. Все още си работила твърде малко, не ти се полага по-дълъг отпуск. Ти ще се върнеш, а аз ще замина за Маями за две седмици. Докато ме няма, с теб ще поживеят Григорий и жена му. Подай ми маслото, моля.

Баща й делово намаза на филия бял хляб масло и конфитюр, отхапа от нея и задъвка с апетит, като поглеждаше към екрана на телевизора, където тъкмо започваха сутрешните новини.

— Ама, татко, хайде да отидем на море — жално помоли Женя. — Всички ходят на Средиземно море, в Турция, в Испания. А това Жигульовско море не е истинско, там е пълно с комари.

— Малка си още да се разкарваш в чужбина — отсече баща й. — Още не си спечелила пари за еднопосочен билет, а ей го, на — искаш да тръгваш по курорти. От какво ще си почиваш? Да не би да си се преработила? Да не си се преуморила? С една дума, Евгения, съставил съм ти графика за отпуска, така че се готви, чети Радишчев, изваждай си в тетрадка географските названия — аз ще проверя после.

Женя наведе глава, разбрала, че съпротивата е безполезна, и с всички сили започна да се бори с напиращите в очите й сълзи. С няколко трескави глътки допи чая и отиде в стаята си. Там се хвърли на дивана и горчиво заплака, прегръщайки възглавницата. „Раечка, миличка, скъпа моя, златна, единствена — мислеше си Женя, — защо ме остави сама с това чудовище? Защо умря? Толкова хубаво ми беше с теб, ти ме защитаваше, глезеше ме, всичко ми разрешаваше и се стараеше татко да не научи. А сега те няма и никой няма да ме спаси и защити. Живея като в затвор, а родният ми баща е най-жестокият и непреклонен надзирател, когото човек може да си представи. Никого си нямам на този свят, никой няма да ми помогне, никой няма да ме подкрепи. Само той, моят неизвестен и загадъчен приятел, но къде е той? Кой е?“

Женя извади изпод матрака прозрачния пластмасов плик, а от него — писмата. Ето ги, писмата от незнайния приятел. Или приятелка? Първото от тях бе получила отдавна, още през пролетта.

„Ако се почувстваш самотна или ти е тежко, не забравяй: аз съм с теб. Винаги можеш да разчиташ на мен. Приятел“.

Обстоятелствата около убийствата си приличаха като две капки вода, нещо повече, двете жертви — Курбанов и Фризе — си приличаха като близнаци. Само паспортните им данни бяха различни. Двамата бяха късо подстригани на „канадска ливада“, носеха обица на ухото и двамата бяха посрещнали смъртта, облечени в безформени, с два номера по-големи от нужното тениски и широки шорти до под коленете. На краката си, въпреки жегата, имаха страховити наглед кубинки с дебели подметки. Фризе беше удушен с кабел от плейър, другият, Курбанов — със струна от китара.

— Може би са били приятели? — попита Настя, замислено разглеждайки снимките, направени на местопрестъпленията.

— Много често приятели се стараят да се обличат еднакво, особено на тази крехка възраст.

Миша Доценко я погледна насмешливо и сложи в чашата си още една бучка захар.

— Не, Анастасия Павловна, не бяхте права, когато ме накарахте да ви заговоря на „ти“. Връщам се към учтивото „вие“.

— Защо? — учуди се Настя.

— Защото сте безнадеждно остаряла, мадам, и двайсетгодишната младеж явно не е лъжица за вашата уста. Като тези двамата се обличат седемдесет процента от въпросната възрастова категория. И почти всички те носят със себе си плейъри и слушат музика в движение и в транспортните средства.

— Сериозно? Виж ти, не бях забелязала… — стъписано смотолеви тя.

— Като те слуша човек, може да си помисли, че идваш на работа със самолет — поклати глава Доценко. — Ами нали пътуваш с градския транспорт, ходиш по улиците. Не си ли опитвала случайно да използваш очите си?

— Е, стига де, Мишенка! — разсмя се Настя. — С очите гледам в краката си, за да не се спъна, или в книгата, ако успея да седна. Всъщност, разбира се, имаш право. Наистина не се оглеждам наоколо, мислите ми се реят някъде далече и изобщо не възприемам околния свят. Глупава черта. И все пак ти си сигурен, че Курбанов и Фризе не са приятели, така ли?

Михаил отвори бележника си, прелисти страниците, изписани с равен ситен почерк.