Конго

Мънро изпитваше чувството на безсилие, което обзема играча, заложил всичко според правилата, но въпреки това само губи. Той бе постъпил правилно, отхвърляйки офертата на евро-японския консорциум; бе взел правилно решение да потегли с ТСЗР; и въпреки това си тръгваше с празни ръце. Е, ръцете му бяха празни наистина, но пък джобовете…

Елиът се завръщаше без фотографии, без видеозаписи,звукозаписи, или скелет на сива горила. Дори и измерванията му бяха пропаднали. Без такива доказателства, той не би и посмял дори да гъкне, че е открил нов вид; в действителност, той би бил последният наивник да предлага за широко обсъждане възможността. Един голям шанс му се бе изплъзнал, и сега, крачейки сред тъмния ландшафт, той изпитваше единствено чувството, че природата е полудяла; птиците падаха от небето с пронизителни крясъци, задушени от отровните газове; животни в далечината пищяха и виеха в агония. По обяд покрай тях пребяга леопард с подпалена козина на задните крака. Някъде в далечината тревожно тръбяха слонове.

Те тръбяха за погубените души в един зъл, опушен от сажди зъл свят, наподобяващ картина от ада; непрестанен огън и мрак, където осъдените души пищят от вечните мъки. А зад тях Мукенко плюеше сгурия и нажежен дъжд. В един момент обсипа дъжд от живи въглени, които съскаха удряйки се в мокрите листа над главите им, а после превръщаха разкаляната под краката им земя в черна пръст, горяха дрехите и кожата им, косата им миришеше на изгоряло докато се гърчеха от болки и накрая потърсиха спасение под високите дървета, всички сгушени накуп в очакване да престане живия огън от небесата.

Мънро беше решил още в първата минута от изригването да потеглят направо към разбития С130, който можеше да им предложи подслон и запаси. Той прецени, че за два часа ще се доберат до самолета. В действителност изминаха шест часа докато гигантския посипан с пепел корпус на самолета изплава сред мрачния следобеден здрач.

Една от причините, поради която се бяха забавили толкова много, беше, че им се налагаше да избягват генерал Мугуру и войниците му. Всеки път, когато попадаха на следи от джипове, Мънро ги повеждаше още по на запад, дълбоко в джунглата.

— Не е от тия момчета, за които си струва да съжалява, че не ги познава човек — увери ги Мънро. — Нито пък някое от момчетата му. Те не биха се погнусили да ви изрежат черния дроб и да го хапнат суров.

Тъмният слой прах и пепел покрил крилата и фюзелажа караше транспортния гигант да изглежда като засипан с черен сняг. От едното изкривено крило се сипеше черен водопад от прах. Някъде отдалеч долитаха мекото биене на барабаните на Кигани, и грохотът от артилерията на войската на Мугуру. Иначе, като се изключеха тези звуци, всичко беше спокойно.

Мънро изчакваше в гората зад мястото на рухването и наблюдаваше самолета. Рос използва възможността да опита връзката с Хюстън, като непрекъснато триеше праха от екрана, но не можа да се свърже.

Накрая Мънро им махна с ръка и те всички тръгнаха към самолета. Ейми панически се вкопчи в ръкава на Мънро. Не отива, сигнализира тя. Хора там.

Мънро я изгледа със свъсено чело, и после се обърна към Елиът. Елиът посочи към самолета. След няколко секунди последва трясък и двама боядисани в бяло бойци на Кигани изскочиха от един люк върху стърчащото крило. Носеха кашони с уиски и спореха как да ги спуснат на земята под тях. В този момент още петима Кигани се появиха под крилото и те им подадоха кашоните. Двамата скочиха долу и групата им се отдалечи.

Мънро погледна Ейми и се усмихна.

Ейми добра горила, сигнализира тя.

Изчакаха още двайсетина минути и след като нямаше повече Кигани, Мънро поведе групата към самолета. Тъкмо стигнаха до товарните люкове когато ги засипа рояк бели стрели.

— Бързо вътре! — изкрещя Мънро и ги подкара нагоре по разбитата гума на колесника, оттам върху крилото и после в самолета. Той затръшна аварийния люк; стрелите задрънчаха по металната повърхност.

Вътре в самолета беше тъмно; подът се бе наклонил в някакъв причудлив ъгъл. Сандъците с муниции се бяха плъзнали през прохода на другата страна, лежаха преобърнати и разбити. Навсякъде под краката им хрущеше разбито стъкло. Елиът занесе Ейми до една седалка и после забеляза, че Кигани ги бяха използвали като клозетни чинии.

Отвън долиташе биенето на барабани и облакът от стрели по корпуса на самолета се усили. Отвън дузини боядисани в бяло бойци тичаха между дърветата и плъзваха под крилото.

— Но какво ще правим? — запита Рос.

— Ще ги застреляме — изрече сбито Мънро, разбивайки един сандък с пълнители за автомат. — Сега поне вече имаме неограничени запаси от муниции.

— Но там има най-малко стотина мъже.

— Да, но само един от тях е от значение. Видиш ли един Кигани боядисан с червени ивици под очите, застреляй го на място. Атаката им ще секне начаса.

— Защо? — запита удивен Елиът.

— Защото той е магьосникът Ангава — отвърна Мънро, придвижвайки се към кокпита. — Убий го и сме спасени.