Ковачница на мрак

— Бих могла да те накарам да коленичиш пред мен — продължи жената. — Такава е моята власт. Мислиш, че разбираш от красота. Бленуваш за жени, тънки като деца, и не виждаш нищо извратено в това. Но когато някоя като мен дойде и застане пред теб, усещам жаждата ти да боготвориш, макар и да изпитваш срам от нея. Лягай долу, тайст, и нека те науча на всичко за властта…

— Стига!

Заповедта прокънтя във въздуха и Ринт рязко се обърна. Драконъс се беше появил зад тях, Аратан бе на стъпка зад него.

Жената азатанаи отстъпи назад, намръщи се за миг в пристъп на злост, но и също толкова бързо лицето й се отпусна.

— Само се забавлявах, Драконъс. Нищо лошо.

— Махай се, Олар Етил! Сври се при Бягащите псета. Тези хора са под моята закрила.

Тя изсумтя.

— Не могат без нея. Тайсти.

От думата капеше презрение. Ферен пусна статуетката и посегна за меча си, но Ринт пристъпи към нея и задържа ръката й.

Раскан залитна назад, закрил лицето си с ръце, и едва не се блъсна в Драконъс, който се отдръпна навреме, а след това пристъпи напред и Ринт видя гнева в очите на лорда.

Олар Етил изгледа Драконъс невъзмутимо и каза:

— Мога да ги взема всичките. Дори жената. И ти няма да можеш да ме спреш.

— Когато се кръстосаха пътищата ни последния път, Олар Етил, това можеше и да е вярно. Сега надникни по-дълбоко.

— О, не е нужно, Драконъс. Нощта се носи в дъха ти. Виждам къде си отишъл и какво си направил, и си глупак. Само от любов, нали? Или съм прекалено… романтична? По-скоро амбиция, която, понеже не сме глупаци, не би могъл да утолиш сред нас. — Махна едва забележимо с окървавената си ръка.

Глинената статуетка избухна с рязък пукот.

Ферен изруга, посегна с ръка към бузата си и я смъкна, оцапана с кръв.

Олар Етил се изсмя.

— Докосната от богинята! Дете носиш, жено, нали? Момиче… и, о, колко необичаен е цветът на кръвта му!

Драконъс пристъпи напред и Олар Етил отново се извърна към него.

— Искаше внук? Какво разочарование. Не се доближавай повече, Драконъс! Спечели вече вниманието ми. Взреш ли се за дълго в пламъците нощем, ще открадна душата ти — всички сте го усетили. Думите ви умират и огънят изпълва умовете ви. Драконъс, ще гледам от пламъците. Ще те гледам и слушам, и ще разкрия тайните ти. Макар че, да, вече знам повечето от тях. Да оглася ли тайните ти истини, о, Властелине на Нощта?

Драконъс спря.

— Дойдеш ли в пламъците на лагерните ни огньове, Олар Етил, макар и само веднъж, ще се бием. Докато само един от нас остане жив.

Очите на жената се разшириха от изненада.

— Е, добре — промърмори тя. — Всичката тази броня… за нищо. Смърт ли, Драконъс? Внимавай — самата дума е нечестив призив напоследък.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, че един азатанай е отнел живот. Пролята е кръв на много могъщ… невинен. Около това деяние сега хаосът се вихри като рояк лешоядни мухи… защо се върнах според тебе?

— Азатанай е извършил убийство? — Войнствеността вече бе напуснала Драконъс и когато пристъпи по-близо до Олар Етил, Ринт разбра — както и тя, очевидно, — че това не е жест на заплаха.

Изражението й стана мрачно.

— Не тайст, Драконъс, което те освобождава от дълга да отмъстиш. Нито Бягащо псе, както разкрих, тъй че и мен ме освобождава от същото. Нито Тел Акаи — макар че това щеше да е интересно. Нито джхек, нито джелек. Джагът, възлюбен мой. Кариш, жената на Качулатия, е мъртва. Убита.

Внезапната скръб на лицето на Драконъс беше ужасна гледка. Ринт отстъпи назад и дръпна със себе си Ферен. Видя, че момчето гледа от десетина крачки встрани, но не баща си. Не гледаше и Олар Етил. Очите му бяха впити във Ферен.

„Бездната да ни вземе всички. Той й е направил дете. Момиче.“

Ферен се извърна, но погледът на Аратан я смути. Ринт чу как прошепна:

— Съжалявам.

— Олар Етил — проговори с хриплив глас Драконъс. — Ела при огньовете ми.

Жената кимна със странна сдържаност.

— Никога не бих го направила, ако не съм поканена, Властелине. Прощавай. Твърде дълго бях сред Бягащите псета, които се оказват лесна плячка, и не мога да се сдържа. — Кривна глава. — Изглежда, съм жестока богиня.

— Внимавай повече тогава — отвърна Драконъс, но в думите му нямаше жило, а по-скоро някаква нежност. — Уязвими са на дълбоки рани, Олар Етил.

Тя въздъхна със съжаление.

— Знам. Ставам небрежна в силата си. Хранят ме с такова отчаяние, с такъв копнеж! Гадателите на кости изричат молитви в мое име, като хапещи мравки под кожите. Влудява ме.

Драконъс отпусна мълчаливо ръка на рамото й. А тя положи глава на гърдите му.

Ринт гледаше изумен. „Драконъс… кой си ти?“

— И ме правят дебела — продължи приглушено Олар Етил.

Драконъс изсумтя насмешливо.

— Не обвинявай тях за апетита си, жено.

— Какво ще направиш? — попита го тя.

— Къде е Гуглата?

— Чух, че скръбта му го е побъркала. За да не обяви война на азатанаите, негов сродник го е покорил и сега е окован в една килия, в Кулата на Хейт.

— Джагътите са се събрали? За какво?

— Никой не може да каже, Драконъс. Последния път, когато се събраха, се изпокараха и изоставиха владението си.

Драконъс сякаш се разсея за миг, а след това поклати глава.