Ковачница на мрак

— Нищо храбро няма в носенето на оръжия — каза Хаут и отвесните зеници на очите му се присвиха до тънки резки, докато оглеждаше подреденото на очуканата маса. — Всичко, което виждаш тук, е само вариация. Общото помежду им е много по-важно, Коря. Всички те са аргументи в желязо. — Извърна към нея набръчканото си от старост лице. Бивните му бяха с цвета на стар рог на смътната светлина, а зеленикавият оттенък на кожата му ѝ напомняше за зеленясал метал. — Ще се въздържаш от такива явни заблуди. За теб желязото е езикът на провала.

Коря посочи оръжията на масата.

— Но тези тук са ваши и с носенето им сте спорили много пъти, учителю.

— И спечелвах последната дума всеки път, да. Но какво ми е донесло това? Повече години, струпани на гърба ми, повече дни под безчувственото слънце и празния вятър в лицето ми. Повече нощи под равнодушни звезди. Повече гробове, които да посещавам, повече спомени, които да ме терзаят. В сънищата си, Коря, съм изгубил дара на цвета. От толкова дълго вече, преминавайки през очите ми, светът е избелял от всякакъв живот и лепне по душата ми в убити оттенъци сиво.

— Сигурно ви уморявам, учителю.

Той изсумтя.

— Глупаво дете. Ти си единственият ми цвят. Сега ме чуй добре, защото няма да повтарям. Трябва да напуснем това място.

— От връщането на джелеките ли се боите?

— Престани да ме прекъсваш. Вече съм говорил за образованието, което ти предстои, но всичко, което съм направил досега, беше само подготовка. Има неща, които вече трябва да научиш и които са извън опита ми. Отиваме на юг, където се пробуждат сили.

— Не разбирам, учителю. Какви сили? Джагът не са ли се отказали от всякакви претенции за такива неща?

Хаут вдигна един тежък колан с меч в тежка кожена ножница. Затегна го, намести го, а след това се намръщи и го свали. Оръжието тупна тежко на масата.

— Азатанай — каза той. — Някой е бил много прибързан. Но трябва да говоря с ближните си. Онези, които са останали тоест. Другите могат да гният.

— Защо съм толкова важна, учителю?

— Кой каза, че си?

— Тогава защо отделихте години да ме подготвяте, ако струвам малко или съвсем нищо?

— Нахалството ти служи добре, Коря, но винаги рискуваш плесник през лицето.

— Никога не сте ме удряли.

— И затова залагаш на риска като някой джелекски мелез, тъй ли? — Той вдигна една тежка алебарда от масата, отстъпи назад и я размаха, натресе я в стената и се разхвърчаха каменни парчета. Пусна оръжието с дрънчене на пода и потърка китките си.

— Какво ще обсъдите с вашите събратя?

— Да обсъждаме? Никога не обсъждаме. Спорим.

— С желязо?

Бърза хищна усмивка огря лицето му и се стопи само след миг.

— Колкото и да е приятна идеята, не.

— Тогава защо сте снаряжен за война?

Коря едва надви подтика си да излезе и да се върне в кулата. Да застане под утринните звезди и да погледа, докато слънцето ги избие всички. Хаут ѝ бе забранил всякакви вещи освен дрехи за смяна за това пътуване. Въпреки това тя бе убедена, че никога няма да се върнат тук.

Хаут вдигна двуостра брадва с дръжка от еленов рог и я развъртя.

— Тел Акаи. Къде се натъкнах на това? Красиво оръжие… трофей или дар? Съвестта ми не е смутена, тъй че… не е плячка. Колко често, чудя се, трябва триумфът да ръси кръв? И от това ли вкусът му ни се струва така сладък?

— Учителю, щом няма да се защитавам с желязо, тогава с какво?

— С ума си, дете. Не виждаш ли, че съм зает?

— Казахте ми да слушам добре, учителю. Ето, тук съм и слушам добре.

— Казах ли? Слушаш?

— Ще пътуваме на юг, сред вашите събратя. Но източникът на нашето любопитство ще се намери сред азатанаите. Тъй че предполагам, че ще се срещнем и с тях. Това пътуване се очертава дълго, а все още имаме само една малка торба с храна, по един мях с вода, две одеяла и котле.

— Разбрах те. Намери черпак.

— На някой от събратята ви ли ще ме предадете, учителю? Да продължи образованието ми?

— Кой би те взел? Избий тези нелепи мисли от главата си. Ние с теб сме оковани като пранга и верига. Ти си главоболието, което не мога да махна от черепа си, старата рана, грачеща, щом дойде дъжд, кракът, спъващ се по равна твърд. — Взе един ремък и нагласи на него брадвата Тел Акаи. После взе шлема си и се обърна към нея. — Е, готова ли си?

— А черпакът?

— Щом толкова жадуваш за оръжие, защо не? Виси на кука над огнището.

— Знам — сопна се тя и се обърна да го откачи. — Не обичам загадки, учителю.

— Тогава няма да те храня с нищо, докато не се подуеш до пръсване.

— Още повече мразя гатанките.

— Тогава ще те направя загадка за всички. Просто го вземи, да. Така. Не, затъкни го в колана си. Вече можеш да ходиш наперено, храбра като вълк. Освен ако не предпочиташ да носиш брадвата?

— Не. Оръжията ме плашат.

— Е, поне съм те научил на малко благоразумие. Добре.