Ковачница на мрак

Само невежеството опразваше миналото. Глупците изграждаха своя свят от нищото — от каприза на някой бог, от нечия дръзка заявка за съществуване в Бездната. Всички такива възгледи за сътворението обслужваха единствено суетата на тези, които ги поддържаха. Все едно всичко е създадено за тях: за да го гледат техните очи, за да му се възхищава техният ум. Ринт не вярваше в това. Миналото нямаше начало. Нещо винаги съществуваше преди, колкото и назад да се пресегнеше човек. Това беше заблудата на тленния живот, който започваше и трябваше да свърши, и поради това всички си въобразяваха, че цялото битие трябва да прави същото, присвито в плахо покорство. В неизброими форми всичко, което съществуваше, беше съществувало винаги.

Сестра му бе станала любовница на един син копеле на годините на сина, когото бе изгубила. При мисълта за това нещата се изкривяваха. Разголваха се и излагаха на показ грозни тайни в зловеща полусветлина. Миналото имаше лице и тя искаше отново да съживи това лице. Аратан заслужаваше по-добро и нямаше защо човек да се чуди на невинността му, на наивността му в тези неща: беше във възрастта на глупостта, неизбежна за всички млади мъже. Мечтите бушуваха като слънчеви огньове, но колкото и нависоко да можеше да го отнесат тези пламъци, падането гарантираше безкрайно потъване в отчаянието. Финесът се губеше — за Аратан това бяха годините, в които щеше да се препъва и да залита с непохватни крака и омаян ум, а бездънната любов, която изпитваше сега към Ферен, скоро щеше да се превърне в наранена омраза.

Такива бяха страховете на Ринт и той се чувстваше безпомощен пред тях. Изви се в седлото и погледна назад, откъдето бяха дошли, с надеждата да зърне някакъв знак от Виле и Галак, но равнината се простираше безлюдна в сумрака на изток. Някъде пред тях бяха първите поселения на азатанаите. Представяше си внушителни крепости, замъци и дворци. Градини, където водата блика от земята в непрестанна робия. А по крепостни стени и здрави порти щеше да има следи от обгоряло, от пожарите, разпалени от нападателите джелеки. А в празните зали с оскъдни евтини мебели щеше да се долавя смътната миризма на стар дим — не от изгорели в огнищата дърва, а от дрехи и постеля, остра и люта. Нямаше да са гостоприемни тези места и той знаеше, че ще жадува да ги напусне колкото може по-скоро.

Защо щяха да изпитват азатанаите каквато и да била нужда, освен простото гостоприемство, да забавляват лорд Драконъс? Тук имаше някаква загадка. Гризин Фарл беше гледал на Драконъс като на стар приятел, а фамилиарността между двамата в онази нощ на откровение не беше фалшива показност. Но доколкото Ринт знаеше, лордът беше пребивавал в Куралд Галайн през целия си живот, а годините си навън беше прекарал в сражения. Закрилника на азатанаите никога не бе посещавал владенията на тайстите, доколкото Ринт помнеше. Как се бяха срещнали тогава?

Скрити течения имаше тук. Драконъс не просто отвеждаше в изгнание незаконния си син, макар с това да притъпяваше амбициите на враговете си в двора. Нещо друго се разиграваше тук.

Дневната горещина спадаше бавно. Стигнаха до нови развалини, подобни на предишните, макар че тук се виждаха следи от поне три сгради, всички масивни и всяка от тях — построена сякаш без да е съобразена с другите. Ъглите бяха несъгласувани, линиите се пресичаха и въпреки това, доколкото Ринт можеше да прецени, и трите сгради бяха вдигнати едновременно. Останките от стените бяха високи до гърдите по ъглите и наполовина по-ниски по дължината. Камъните като че ли бяха нападали произволно, вътре и извън постройките, и не се виждаха никакви останки от покриви.

Сержант Раскан се обърна към него и Ферен.

— Ще лагеруваме тук.

Ринт се изправи на стремената и се огледа.

— Не виждам нито кладенец, нито извор, сержант.

— Ще караме с каквото си носим.

Разочарован, Ринт слезе от коня и изтупа прахта от кожените си гамаши.

— Ако ни беше казал това заранта, сержант, щяхме да напълним още няколко мяха.

— Моя грешка — извика Драконъс от няколко крачки по-напред. Лордът все още седеше на коня си, фигура в черна ризница и кожена броня, с голите руини зад него. — Доколкото си спомням, това място трябва да е обитавано.

Изненадан, Ринт отново се огледа.

— Не и от столетия, бих казал, милорд. Не и от столетия.

Намръщен, Драконъс слезе от коня.

— Ще се оправим някак.

— А утре, милорд? — попита Ринт.

Раскан го изгледа остро, но Драконъс отговори на въпроса му с лекота:

— До обед би трябвало да стигнем до река Херелеч, която, за разлика от повечето в тези земи, тече целогодишно.

— Много добре, милорд — отвърна Ринт.

Ферен разседлаваше коня си, безразлична сякаш към предизвикателствата, които ги чакаха тази нощ. Конете се нуждаеха от повечето вода, която носеха. Малко щеше да остане за готвене и нищо за измиване на дневната пот и мръсотия. Но сестра му изглеждаше готова да се примири с всички тези неудобства.

Усети, че се е намръщил, и извърна поглед от нея.