Ковачница на мрак

Драконъс се озова до нея и изтупа гамашите си. Смъкна ръкавиците и ги хвърли настрани.

— Прибери си оръжията, Пограничен меч.

— Милорд…

— Видях, че потрепери. Усетих го.

Тя кимна и го изгледа учудено.

— Смърт и живот не понасят допира си там вътре. Ти си с дете, Ферен. Семето расте в теб. Сега остави сина ми на мира.

Тя заопипва в тъмното за оръжието си, после погледна Драконъс. Чувстваше се омърсена — все едно я беше изнасилил. Все още усещаше мъртвата длан на корема си. Ферен се озъби и изсъска:

— Вземете си го!

Ринт седеше сам до огъня. Вечерята бе загоряла. Малко вода в яхнията, малко внимание от негова страна — а уж трябваше да я наглежда. Нямаше никакви съмнения какво става там в тъмното и той се молеше думите да се окажат достатъчни… но сестра му беше корава жена, нямаше да я сплашат лесно. Лорд или не, Драконъс можеше да се е изправил срещу пепелянка. При тази мисъл го прониза дълбок до костите страх.

„Нараниш ли я, почваш война. С Пограничните мечове. С мен. Ще те убия, Консорт, и в Бездната да вървят последствията.“

Чу Аратан да вика, но не различи думите. Лесно беше да се предположи обаче. Синът на лорда бе пропаднал обратно от мъжеството към детинщината. Точно както го искаше тя. Но нямаше да стане. Драконъс не беше сляп за извратените ѝ желания. А отвъд руините не се чуваше нито звук.

Малко след това Аратан се появи от тъмното и щом видя Ринт, спря. Гняв и срам сякаш бликаха от него на вълни и целият трепереше. За много кратък миг погледите им се сплетоха, а след това синът на Драконъс извърна очи.

Раскан се появи зад него и клекна до котлето. Наведе се, помириса и се намръщи.

— Извинявам се, сержант — каза Ринт. — Малко беше водата.

— Все ще свърши работа — измърмори Раскан и си взе купа.

— Къде са те? — попита настойчиво Аратан.

Ринт не отвърна, а Раскан загреба с черпака от загорялата яхния и си напълни купата.

— Няма да спечелите. Никой от вас няма да спечели. Не я е страх от баща ми, нито мен.

Прекалено дълго продължаваше това. Ринт едва се сдържаше да не стане, да извади меча си и да тръгне да ги търси. Направеше ли го, Раскан щеше да се намеси, да наложи властта си и всичко щеше да се провали. Двама любовници в нощта можеха да развихрят война, да съсипят цяло кралство. Не можеха да видят отвъд другия. Никога не го правеха.

— Аратан — отсече той, щом младият мъж понечи да се отдалечи от огъня.

— Изобщо не искам да те слушам.

— И си прав. Но се чудех, говорил ли ти е изобщо някога учителят ти за саможертва? Да отстъпиш желанията си в името на мира? Говорил ли ти е за такива неща в усилието си да те измъкне от детството и да те въведе в зрелостта? — Разбута огъня с крак и се разлетяха искри. — Един мъж разбира от саможертва. И че понякога трябва да отстъпи.

— Казваш го, защото нямаш жена.

— Имам жена, Аратан. Живее в Разбитата цитадела. Когато се върна, ще имам дъщеря или син. Закъснях за това, защото служа при Пограничните, а имаше война.

Тези думи като че ли въздействаха. Аратан застина, загубил сякаш сила и воля.

— Ако знаех — каза Раскан и вдигна очи от купата си към Ринт, — щях да те върна и да намеря друг. Трябваше да си с нея, Ринт.

— Жената на чичо ми го наръгала с нож, докато раждала. Прекалил с баналните успокоения.

— Убила ли го?

— Не. Хванала ръката му, докато я галел, и я заковала с ножа на земята. — Помълча и добави: — Разправят, че той издърпал ножа от ръката си и пак почнал да я гали по косата. Но не за дълго, понеже акушерките го изгонили от стаята. Тъй че свършило добре.

Раскан изсумтя.

Стъпки издадоха връщането на Ферен. Драконъс не се виждаше никакъв.

Сержантът се изправи.

— Къде е лордът?

— Прави изкупления — отвърна Ферен. — Ринт, загорил си я, проклет да си.

Аратан се надигна, впил очи в нея, но тя не го и погледна, докато пълнеше купата си, и Ринт разбра, че е приключила с момчето.

— Не — каза Ферен в тъмното. — Свърши се.

Аратан се отдръпна объркан. Сълзи замъглиха очите му. Баща му властваше над всички, а да властваш означаваше да използваш. Накъдето и да се обърнеше, виждаше тежката ръка на баща си. Буташе, влачеше, натискаше — където удареше, оставаха синини, рани, които боляха. Това беше смисълът на властта.

Искаше да избяга. На заранта можеше да го няма. Но Ринт щеше да го намери. А и не можеше да избяга от някои неща.

Отиде до походната си постеля и погледна грижливо подредените теглилки. Една по една ги захвърли в нощта.

На ден път западно от Ейбара Делак Гризин Фарл седеше до малък огън и печеше заека, който бе хванал през деня.

Истинските ловци използваха прашка или стрели. Или късо копие, каквито той си носеше в изобилие. Но Гризин Фарл не беше ловец. Беше догонил заека. Спипал го беше — задъхано и примирено зайче. А после, докато го държеше в ръцете си, се беше забавил прекалено много, докато го галеше по козинката, за да уталожи страха му, и потрепери, когато му прекърши вратлето.