Ковачница на мрак

Коря спря пред трупа и се втренчи в него — беше първото мъртво разумно същество, което виждаше. Горда на вид жена, с гладко лице, може би красива според мерките на джагътите, и сякаш се мръщеше на безформеното небе. Бивните ѝ бяха бели като козе мляко. Устата бе леко отворена и покрита със засъхнала пяна и кръв. Погледът ѝ беше странен: сякаш очите ѝ виждаха всичко, но не намираха нищо достойно за гледане. Най-вече спокойствието им потресе Коря. „Това е смъртта. Смъртта е спокойствие. А спокойствието няма място сред живите.“

Малко над срутените камъни склонът свършваше на тясна площадка плоска скала, може би пет-шест разтега на ширина. Място за богове, но на него стоеше само Хаут. Оглеждаше се, сякаш се опитваше да разчете миналото.

„Не минало. Умряла е съвсем наскоро. Кръвта едва сега започва да забавя.“

Най-сетне намери нужда и сили да проговори.

— Къде може да са отишли? Не срещнахме никого.

След като Хаут не отвърна, тя се доближи до ръба и погледна. Далече долу се вихреше кипяща буря, искрящо сребро и мъртвешка бледнина едновременно. Призля ѝ и тя залитна назад и едва не падна.

Дланта на Хаут подхвана гърба ѝ, здрава като камък.

— Неразумно, заложник. Погледнеш ли Хаоса, се поддаваш на съблазънта му. Дори аз почти се изкушавам. Казват — продължи той и брадвата изтрака в скалата, щом я пусна, — че Майка Тъма не се поколебала да скочи в онова диво селение. И се върна, но не същата, каквато беше. Вече е обърнала гръб на Хаоса, поборника за всичко, което не е.

Тя се зачуди на думите му — несвързани и неразбираеми.

— Обзалагам се, че е неразумно — продължи той — да се превръщаш в символ. И ако са зажаднели за нея, нима е изненадващо?

— Учителю. Коя е тя? Кой може да е направил това?

— Жената на моя брат — отвърна Хаут. — Кариш. Най-великият учен сред джагътите. Била е подмамена тук и убита.

— От азатанаите?

— От един или повече от тях, да.

— Ще има ли война сега, учителю? Между джагътите и азатанаите?

Той я изгледа за миг, после отново извърна погледа си надолу.

— Война? — Изрече думата така, все едно никога не я е чувал и едва сега проумява смисъла ѝ.

— Учителю. Когато започнахме това пътуване, казахте, че сме поканени. За да видим това ли? Ако е така, защо?

— Тя го нарече Мачтата на андиите — вашата Майка Тъма. И го превърна в юмрук на Мрака. Заложник, това, което ни очаква, е предизвикателството да осмислим тези символи. За това твоят ум превъзхожда моя. Винаги съм вярвал, че ти се нуждаеше от нас. Сега, изглежда, ние се нуждаем от теб. — Лицето му се стегна сякаш от болка. — Коря Делат, ще ни помогнеш ли?

9.

Харал, водачът на охраната на кервана, който не искаше да го наричат „сър“, беше спрял коня си, за да ги изчака. Малко по-натам пътеката се раздвояваше в началото на застлан с чакъл път. Отляво продължаваше нагоре на стотина разтега до укрепените стени на всечената в скалната стръмнина крепост Тула. Десетина-петнайсет прозореца зееха като раздрани дупки в скалата над укреплението. По неравните стени се издигаха четири ниски кули, всяка два пъти по-широка в основата, отколкото при върха, и с въоръжени с арбалети стрелци на платформите.

За очите на Орфантал цитаделата Тула се издигаше като митична крепост и той си представи коридори с високи тавани, загърнати в сенки, през които вървят обзети от скръб лордове и посърнали дами, а стаите, в които някога беше ехтяла детска глъч, сега бяха със залостени врати и люлките — вмирисани на плесен и прашасали — се полюшваха само от смътните течения в дълбоката нощ.

Виждаше ръждясали оръжия и провиснали гоблени по стените. Образите бяха избелели от старост, но всички показваха сцени на война, смъртта на герои и побягнали коварни убийци. Във всяка стая имаше такива гоблени — висяха унило като смътно ехо от битки, изпълваха стените с трупове от изтъкана нишка, пронизани от стрели или понесли зловещи рани.

Орфантал — Грип беше до него — дръпна юздите и спря до Харал.

Капитанът изгледа крантата му сякаш със съжаление и каза:

— Ще спрем на лагер тук. Господарката я няма, тъй че не се налага да поднасяме почитания. И толкова по-добре: тази кранта изобщо няма да издържи до горе.

Орфантал отпусна ръка на шията на кобилата, сякаш можеше да я защити от жестоките думи на Харал. Усети топлината ѝ и представата, че животът може да я напусне, му се стори непосилна. Гледаше на нея като на верен слуга и знаеше, че здравият ритъм на сърцето ѝ няма да се разколебае. В края на всяко пътуване имаше триумф и той беше сигурен, че кобилата ще го отнесе чак до Карканас.

Грип присви очи към цитаделата.

— Портата се отваря, Харал. Мислиш ли, че ще е дан?

Харал се намръщи, но не отвърна. Слезе и поведе коня си към кладенеца встрани от разклонението на пътя. Зад него се простираше равна земя, осеяна с железни клинове за палатки и няколко оградени с камък огнища.