Ковачница на мрак

— Кастелан, извинявай, но дори само качването по тези стъпала едва не ти пръсна сърцето.

— А, не, милейди. Сърцето ми си е добре, и всичко друго по мен, освен носа, дето все се опитвате да не гледате.

— Бездната да ме вземе. Значи ще сме само ти и аз?

— И Рибс, милейди.

— Намери си кон…

— Пеш. По-тихо е.

— Но виж ме… облечена съм за езда!

— С Рибс ще ви чакаме долу, милейди.

Орфантал се беше присвил сред някакви ръбести канари. Небето бе черно и облачно и тъмнината бе скрила всичко, в което се беше взирал допреди малко. Светът се беше преобразил във въображението му и гъмжеше от живот. Чуваше странни звуци и се взираше безпомощно в нощта, откъдето сякаш нещо също се взираше втренчено в него.

Липсваше му одеялото и огънят, който стражите поддържаха през цялата нощ и който виждаше, щом се събудеше сепнат, забравил къде е и уплашен — но примигването на пламъците, зърнато през тънката тъкан на палатката, винаги го успокояваше. Сега обаче нямаше нищо — нито палатка, нито хъркането и тихото мърморене на Грип. Беше сам и изобщо не се чувстваше герой.

Побиха го тръпки. Спомни си как си беше представял нападение на разбойници и точно как си въобразяваше, че е избягал в нощта сред хълмовете. Но истината тук и сега нямаше нищо общо с онова великолепно приключение. Краката му бяха измръзнали. Ръцете също. И му се спеше.

Не беше изпълзял далече от мястото, където бе издъхнала крантата. Хълмовете му се бяха сторили твърде огромни, твърде застрашителни, за да навлезе в тях. Ако изгубеше коритото от поглед, щеше да изгуби и пътя и тогава щеше да се загуби не наужким. Истината беше, че бе изгубил кураж и го беше срам от това. Миризмата на собствената му урина му се подиграваше. Усещаше вкуса на собственото си предателство, горчив и гаден, а потръпването на кобилата отекваше в тялото му отново и отново — усещането как животът я напуска, докато я беше прегърнал през врата. Тя не заслужаваше такъв край — тласкана напред от страх, изтощена, яздена от едно глупаво момче. Какво щеше да каже на Вренек? По-добре разбойниците да го бяха посекли.

Затвори очи, за да се защити от страха от нощта. Беше спрял да трепери и това беше добре.

Стъпки някъде съвсем наблизо го стреснаха от дрямката. Сърцето му се разтуптя и сякаш се изду в гърдите.

Някъде отгоре, на канарата, на която беше подпрял гръб, се разнесе глас:

— А, тук си значи.

Орфантал изхленчи и се опита да побегне, но краката му поддадоха.

— Кротко! Аз съм, Грип.

Позната ръка го хвана за рамото.

— Премръзнал си като Бездната. Направих бивак наблизо, измъкнах малко постеля. Можеш ли да ходиш?

От очите на Орфантал потекоха сълзи, но освен онзи първи хленч никакъв звук не можеше да излезе от него. Срамът го беше задавил. Понечи да се изправи, но пак не успя.

— Нямаше да преживееш нощта. Добре, че те намерих. Виж, онова с коня беше умен ход — нямаше начин да тръгнат след тебе. — Докато говореше, вдигна Орфантал и го прегърна. — Спокойно. Всичко ще се оправи. Забавих се, понеже ме удариха в гърба и освен това си навехнах коляното. — Чак сега Орфантал усети, че мъжът накуцва — ритмично полюшване наляво, щом стъпваше с левия си крак. Кожата на стареца беше хлъзгава от пот, подробност, която Орфантал не можа да разбере. — Само още малко. Не можем да палим огън обаче…

Изпъшка някак странно, докато пускаше Орфантал на земята.

— Стигнахме.

Бяха в нещо като убежище, плитка пещера. Орфантал се отпусна на сухия ситен пясък. Грип го заметна с грубо вълнено одеяло. Не беше онова, което бабата на Орфантал му беше дала, и не беше на самия Грип — той го помнеше заради миризмата на листата градински чай, които Грип държеше в една платнена торбичка: всяка сутрин я слагаше в одеялото, когато го навиваше. Това одеяло миришеше на пот и още нещо, остро и плесенясало. Грип започна да търка силно ръцете и краката на момчето, като започна със стъпалата и продължи нагоре по бедрата, а после повтори същите бързи движения по ръцете му.

Това донесе в тялото му топлина, а с нея и раздразнение, и след малко Орфантал избута ръцете му и се сви в одеялото.

— Пак трепериш. Това е добре, Орфантал. Голям късмет извади, че те намерих навреме. Знам, че ти се спи, но не е хубаво да спиш точно сега. Почакай малко, докато се стоплиш.

— Къде са другите? Победихте ли онези?

— Не, не ги победихме. Макар че Харал им даде добър урок. Миджил и Тенис се опитаха да избягат, но ги посякоха в гръб. Глупаци. Когато видиш, че е безнадеждно, точно тогава не бягаш. Побегнеш ли, просто умираш по-бързо, а няма нищо по-срамно от това да те прободат в гърба. — Помълча, а след това изсумтя. — Освен ако не си обкръжен, разбира се. Тогава пробождането в гръб е обичайно и нищо срамно няма в това.

— Героите винаги ги пробождат в гърба — каза Орфантал.

— Не само героите, Орфантал. — Грип се размърда и изпъшка. — Можеш ли да шиеш?

Въпросът го обърка.

— Виждал съм как шият слугините.

— Добре. Като съмне, ще имаш нещо за шиене.

— Други дрехи ли ще ми правим?

— Не. Слушай сега, това е важно. Аз също трябва да спя, но може и да не се събудя.

— Какво искаш да кажеш?