Ковачница на мрак

— Каквото падне под ръката ни, Аратан, ние го подчиняваме на волята си. Конете, които яздим, ни боготворят все едно, че сме богове. Но ти и аз можем да усетим горчивината на това, защото ако сме богове, ние сме неблагонадеждни богове. Несъвършени богове. Жестоки богове. И все пак конят е безсилен пред лицето на всичко това и може само да копнее за нашата благословия. Дори господарят му да го набие, все пак копнее, търси онова, което търси всяко живо същество: милостта на живота. А неговият бог все така му обръща гръб. Можеш да съжалиш този кон — продължи след миг Драконъс. — Но не и желанието му.

„Милостта да си жив.“

— Кой бог тогава би искал да подчини нас? — попита Аратан.

Драконъс отново изсумтя, но този път сякаш със задоволство. Кимна към фигурата на входа.

— Не този, Аратан.

Но мислите на Аратан бяха продължили неумолимо напред по тревожна пътека. „Дали боговете прекършват своите поклонници? Подлагат ли децата им на ужасни изпитания, тъй че да коленичат в безсилно покорство, разтворили душите си пред безпомощността? Това ли ще направи Майка Тъма на своите деца? На нас?“

— Повечето азатанаи — продължи Драконъс — нямат никакво желание да бъдат боготворени, да бъдат превръщани в богове. Признанието на безпомощния е изписано с пролята кръв. Да го поднесеш е жертва. Вкусът ѝ може да е… горчив.

Двамата с баща му бяха сами, с лице към къщата и нейния обитател. Здрачът падаше около тях като тъмен дъжд и поглъщаше всичко: селото придоби цвета на избелял гоблен.

Фигурата пристъпи от входа и с нея дойде светлина. Не беше топла светлина, която да отблъсва сумрака, и се рееше над лявото рамо на мъжа, бял диск или кълбо, по-голямо от мъжка глава.

Сферата последва мъжа, докато се приближаваше към тях.

— Студен и безвъздушен е обликът му — промърмори Драконъс. — Стой близо до мен, Аратан. Една стъпка извън силата ми и кръвта ти ще се смрази, а после ще кипне в плътта ти. Очите ти ще се пръснат. Ще умреш в голяма болка. Вярвам, че тези подробности те убеждават колко важно е да стоиш близо до мен?

Аратан кимна.

— Още не си е избрал име — добави Драконъс. — Доста дразнеща склонност.

Мъжът се оказа изненадващо млад, може би само с няколко години по-възрастен от Аратан. Тук-там наподобяващи пръстени татуировки красяха кожата му като стари белези от шарка. Тясното му невзрачно лице обаче беше безупречно гладко, а очите бяха тъмни и спокойни. Когато проговори, гласът му нелепо напомни на Аратан за езерна вода под тънка кора от лед.

— Драконъс, колко години минаха, откакто за последен път се срещнахме? В нощта преди отричането на Тел Акаи…

— За време няма да говорим — каза Драконъс и думите му отекнаха като заповед.

Веждите на мъжа леко се повдигнаха и той сви рамене.

— Но този отказ е само еднопосочен, нали? В края на краищата бъдещето е единствената нива, все още незасята, а ако ръцете ни останат тук, какъв е смисълът на тази среща? Ще хвърлим ли семената си, Драконъс, или ще свием непреклонно юмруци?

— Не мислех, че ти ще поднесеш дара — отвърна Драконъс.

— А, онзи дар. Предположението ти е вярно. Не аз. — И той се усмихна.

В отговор бащата на Аратан се намръщи.

Смехът на странния мъж бе тих.

— Да. Гложди те нетърпение, ала напразно. Трябва да продължиш още напред. Поне до следващото село.

— Следващото или ми се подиграваш?

— Следващото, мисля. Много се говореше за твоята… молба. И как да ѝ се отговори.

— Вече се задържах извън двора твърде дълго — изръмжа разочаровано Драконъс.

— Такива жестове изпълват въображението на носителя — каза мъжът, — но същите не може да са сигурни за приемателя. Боя се, че те очаква голямо разочарование, Драконъс. Може би дори болка, дълбока рана…

— Не ме интересуват пророчествата ти, Старец.

Аратан се намръщи на това име, така непривично за фигурата срещу тях.

— Не е пророчество, Драконъс. Не бих рискувал с това пред теб. По-скоро се боя, че стойността, която си вложил в този свой дар, е… може би опасно прекомерна.

— Кой ме очаква в следващото село?

— Не мога дори да гадая — отвърна Старец. — Но неколцина ще се съберат. Любопитно. Това използване на Нощ, Драконъс, беше без прецедент и гневът на вярващите е гледка, която си струва да се види.

— Все ми е едно. Нека почитат камък, ако това им харесва… Освен ако искат да ме предизвикат?

— Не теб, нито ръката, с която овладя желанието си. Но плачат, Драконъс, и търсят облекчение.

— Както очаквах.

Старец помълча дълго, а после каза:

— Драконъс, внимавай… не, всички вече трябва да внимаваме. В изцелението, което търсят, те бъркат дълбоко във Витр. Не знаем какво ще произлезе от това.

— Витр? Значи са глупаци.

— Врагът не е глупост, Драконъс, а отчаяние.

— Кой бърка така?

— Чух да споменават името на Ардата. И Сестрата на сънищата.

Драконъс извърна лице и промърмори:

— Едно по едно.

— Много има да се поправя, Драконъс — каза Старец и се усмихна отново. — Междувременно детето ми идва.

— Винаги го казваш.

— И ще го казвам, докато престане да е нужно повече.

— Така и не разбрах защо се задоволи само с отражение, Старец.

Усмивката се разшири.

— Знам.