Ковачница на мрак

— Но вещица все пак — настоя Ринт. — Дори джелеките знаят за тази Олар Етил, която гледа от пламъците и копнее да срещне очите ти. Наричат силата ѝ Телас. Всички сме я усещали, когато нощта грохне точно преди разсъмване и се взрем в огнището в очакване да не видим нищо освен въглени, и сте стъписаме от гледката на живите пламъци. — Хвърли нов наръч съчки в огъня. — А и… в други моменти… кой не се е смълчавал, докато седи край огнище с поглед, пленен от ужасния дух в пламъците? Усещаш студа на гърба си и горещината на лицето си и сякаш не можеш да мръднеш. Обзема те транс. Очите ти са приковани, а в ума ти като едва видими сенки се пробуждат древни сънища.

Ферен погледна брат си колкото в почуда, толкова и със страх. Лицето на Ринт се бе изкривило в гримаса. Разбъркваше супата все едно опитваше колко дълбока е калта преди следващата си стъпка.

Дъхът на Раскан до нея бе накъсан и учестен.

— Тя те е докоснала, Ринт.

— Да, макар да не го разбрах тогава. А може и да съм го разбрал, но да съм затаил истината от самия себе си. Винаги се смущаваме пред това, което не знаем, а не е приятно да го признаем, защото това говори само за нашето невежество.

— По-добре невежество, отколкото това!

Точно тогава дойде Аратан. Спря на няколко крачки от огъня и Ферен видя как избягва да я погледне. Това я облекчи, тъй като единственият поглед, който току-що бе хвърлила към него, пареше като острието на нож в гърдите ѝ. Усети, че мигащите пламъци притеглят очите ѝ, и бързо ги извърна настрани в нощта.

„По-добре невежество, отколкото това! Изречи този зов все едно, че думите са свещени, защото наистина са свещени. Думи, които да ни терзаят цял живот според мен.“

Ринт се изправи.

— Ферен, ако обичаш, слагай.

Тя не възрази: работата щеше да я разсее. Зае се да разсипе с черпака супата, а Ринт отвори пътната си торба, извади бутилка и я предложи на Раскан.

— Сержант, не мисля да изпробвам командирските ти качества тази нощ. Нито Ферен.

Мъжът се намръщи.

— В смисъл?

— Напий се, сержант. Напий се хубаво.

Раскан се усмихна, макар и малко криво.

— Сещам се за една стара поговорка и се чудя откъде идваше…

Ринт кимна рязко.

— Да. „Удави вещицата“, сержант, с моята благословия.

— И с моята — добави Ферен.

Раскан посегна за бутилката, но изведнъж се поколеба и погледна към Аратан.

— Лорд Аратан?

— С моята също — каза Аратан.

Ферен се отпусна на земята и затвори очи.

„Лорд Аратан. Стана значи. Погледнал е очите на сина си и ги е признал за свои.“

— Разбира се, че щеше да ги признае — промърмори на себе си. „Просто им трябваха няколкостотин рани преди това.“

— Не ме очакваше — каза Олар Етил и след като той не отвърна, го погледна и въздъхна. — Драконъс, боли ме, че те виждам така.

— Това, което ще донеса в Карканас…

— Няма да изцери нищо! — отсече тя. — Ти винаги виждаш в нещата твърде много. Правиш символи от всеки жест и очакваш други да ги разберат, а щом не го направят, си объркан. А не си добре, когато си объркан, Драконъс. Онази превзета глупачка с очи на кошута те е лишила от мъжественост.

— Говориш лошо за жената, която обичам, Олар Етил. Не мисли, че ще отстъпя повече.

— Не в теб се съмнявам, Драконъс. Ти ѝ даде Тъмнината. Даде ѝ нещо толкова скъпоценно, че тя не знае какво да прави с него.

— Мъдрост има в нерешителността ѝ — отвърна Драконъс.

Тя го изгледа. Нощта бе сякаш зажадняла за вяра, сякаш той я беше изпил всичката и сега я таеше в себе си с незаслужена вярност.

— Драконъс. Сега тя властва и се въздига в божественост. Седи на онзи трон, лице в лице пред неизбежните неща… а се боя, че те имат много малко общо с теб или с това, което желаеш. Да управляваш означава да коленичиш пред целесъобразността. Би трябвало да се боиш от мъдростта ѝ.

Дори думите ѝ да улучиха уязвими места, той намери волята и силата да не трепне, но в очите му имаше болка. Знаеше го добре, от много отдавна.

— Сред Бягащите псета има джагъти.

Той я погледна.

— Какво?

— Онези, които отхвърлиха Хейт. Забавляват се, като редят и пренареждат онова, което не им принадлежи. Стискат юмруци и се наричат богове. Духове на вода, въздух и земя бягат пред тях. Бърн сънува война. Отмъщение.

— Трябва ли всичко да рухне, Олар Етил? Всичко, което направихме тук?

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Аз ще отвърна с огън. Те са мои деца все пак.

— Което не те прави по-различна от онези джагъти. Или сега ще твърдиш, че и Бърн е твое дете?

Намръщена, Олар Етил отпусна ръце на увисналия си корем.

— Те не хранят нея.

Помълчаха малко, а после той каза:

— Ферен не заслужаваше това.

— Казах, че съм жестока богиня, и го казах най-сериозно, Драконъс. Какво ме интересува кой заслужавал или не заслужавал каквото и да било? Освен това тя вече бе използвана добре. Ще имаш внуче, с което да си играеш, и нека да сме наясно: не мисля да го друскам на коляно. Как са те, между другото? Нашите окаяни рожби?

— Ако имаха четвърта сестра, щяха да я нарекат Жлъч — отвърна Драконъс. — Но уви, нямат нужда от четвърта сестра.

— Три спомена за болка. Само това имам от тях. Е, ще посетиш ли майка му?

— Не.