Ковачница на мрак

Той долови колебанието в това признание и осъзна, че почти е изрекла името му. Но от това, което бяха направили, се бе появил нов повод за уязвимост и Оссерк беше достатъчно благоразумен, за да си замълчи. Не искаше това селско момиче да отиде горе до цитаделата с издут корем и да завика името му.

Баща му щеше да я прибере — макар и само за да направи напук на сина си. Нещата щяха да се усложнят. Освен това той ѝ го беше казал, нали? Бъдещето му, службата и жертвите, които го очакваха? Беше го разбрала съвсем добре.

— Няма да яздя с вас до селото — каза тя.

Той кимна. Знаеше, че се е повдигнала на лакът и гледа лицето му.

— Трябва да се върна до потока.

— Знам.

— Сама.

— Щом смяташ, че така е най-добре — рече той и се пресегна за ръката ѝ. Стисна я, а след това я вдигна до устните си. — Ще помпя този ден — каза ѝ. — Когато яздя по граничните земи и остарея под слънцето и звездите.

Смехът ѝ бе тих и изпълнен с неверие, разбра той след миг. Извърна се и я погледна в очите. Тя се усмихваше и в усмивката ѝ имаше и нежност, и тъга.

— Не мисля, милорд, макар че е много мило, че го казвате. Бях… непохватна. Невежа. Боя се, че сте разочарован, макар да го криете добре.

Той се надигна, без да пуска ръката ѝ.

— Ренар, не лъжа, за да те накарам да се чувстваш по-добре — няма да направя това. Когато казвам, че ще помня този ден, казвам го сериозно и над всичко, ще помня точно теб. Тук, върху това наметало. Да се съмняваш в мен значи да ме нараниш.

Тя кимна мълчаливо и той видя блясъка на сълзи в очите ѝ. Изведнъж му се стори много по-млада. Огледа лицето ѝ.

— Ренар, кога беше първата ти кръв?

— Преди почти два месеца, милорд.

„Бездната да ме вземе! Нищо чудно, че любимият ѝ само е копнял!“ Стана и посегна за ризата си.

— Устните ти са подпухнали, Ренар. Облекчи ги със студена вода на потока. Боя се, че брадата ми е надраскала брадичката ти.

— Ще набера малини и ще си направя още драскотини.

— На лицето си? Не твърде много, надявам се.

— Малко. И на коленете, все едно съм се спънала и съм паднала.

Той навлече гамашите си и посегна за бронята.

— По ума ти, Ренар, бях преценил, че си по-голяма.

— По ума ми, милорд, съм.

— Кажи ми кои са баща ти и майка ти.

Тя примигна.

— Майка ми е мъртва. Баща ми е Гурен.

— Старият ковач? Но той беше женен за капитан… Бездната да ме вземе, тя ли беше майка ти? Защо не те познавах?

— Нямаше ме тук.

— Къде беше?

— В манастира Ян, милорд. Все едно, едва ли сте виждали майка ми много. Тя умря в кампанията срещу джелеките.

— Знам — отвърна Оссерк, докато затягаше колана с меча си. — Ренар, мислех, че си просто едно момиче — жена, искам да кажа — от селото.

— Но аз съм.

Той я погледна втренчено.

— Майка ти спаси живота на баща ми в деня на убийците. Тя и Хун Раал…

— Знам, милорд, и съм благодарна за това.

— Благодарна? Тя умря.

— Изпълни дълга си — отвърна Ренар.

Той извърна лице и приглади косата си с ръце.

— Трябва да помисля.

— Няма нищо — каза му тя. — Аз също ще помня този ден. Нищо повече не ни трябва, нали?

— А ако заченеш от семето ми?

— Няма да имам претенции към вас, милорд. — Тя помълча, после добави: — Повечето истории, които съм чула за вас, милорд, са от баща ми…

— Който ни мрази и ние не го виним за това, Ренар — би трябвало да го знае. Той изгуби жената, която обичаше. Баща ми все още плаче, щом си спомни онзи ден.

— Всичко е наред, милорд. Тъкмо неоснователните мнения на баща ми най-напред ме направиха любопитна, достатъчно, за да се погрижа за себе си. И, както подозирах, той греши за вас.

Оссерк не можа да измисли какво да каже. Тя се приближи и го целуна, а след това се обърна.

— Ще изчакам тук, докато си заминете, милорд.

Безпомощен, Оссерк напусна рухналата къща. Взе двата коня и ги поведе по разровената пътека.

Зърна лъскавото камъче в тревите, поколеба се и продължи.

След три крачки се обърна и се върна. Вдигна го и го пъхна в кесийката на колана си.

Щом излезе на пътя, яхна бойния кон и подкара нагоре в галоп.

Напред по пътя, малко след селото, на портата Десятъка в подножието на хълма бяха вдигнали флаг, възвестяващ идването му. Като видя извисеното към небето развято знаме, Оссерк се зарадва, докато подминаваше търговските коли и хората от двете страни на пътя, застанали с наведени глави. Знамето беше с небесносиньо поле, осеяно със златни звезди, знак на рода Вата. Вторият пилон до този със знамето бе празен, както бе от деня, в който Урусандер бе заповядал легионът му да се оттегли от активна служба.

Домашни мечове — всички ветерани от легиона — избутваха хората от портата, докато Оссерк се приближаваше. Той премина, без да забавя, като кимаше на поздравите на старите войници. Пътят напред бе стръмен и докато стигнат Високата порта на Цитаделата, Кирил се задъха.