Ковачница на мрак

— Разбирам — отвърна тя — и вече всякаква опора под мен е несигурна.

— Между другото — продължи Аномандър, — склонен съм да вярвам във великодушието на Грип Галас и че няма да изгори от ревност, ако види ръката ви на моята на сватбата на брат ми.

— Ще има ли място и за него като свидетел на церемонията?

— Винаги.

Тя кимна.

— В такъв случай, милорд, тук съм, за да приема ръката ви.

Отвърна ѝ с усмивка.

— И снаряжена за война при това. Не мислех, че съм толкова застрашителен.

И вместо да я изчака да се приближи, пристъпи напред, погледна я в очите и заяви:

— Лейди, красотата ви ме оставя без дъх, както винаги, и отново изпитвам възхита от привилегията да ѝ се насладя, сега и след всички тези години. — Поднесе ѝ ръката си. — Ще ме удостоите ли с честта да приемете поканата ми?

Тя кимна.

Китката му беше твърда като желязо, сякаш можеше да понесе не само тежестта на цяло кралство, но и всяко нейно съжаление.

Когато Аномандър слезе пред Хиш Тула, Силхас Руин махна на Келарас да се приближи. Капитанът остави Датенар и Празек и подкара към белокожия воин.

Силхас се усмихваше.

— За една красива жена господарят ти дори младоженец ще накара да чака.

— Имаше покана, сър — отвърна Келарас.

— Не мислехме, че тя ще приеме, иначе аз щях да се опитам същото и да се окажа съперник на брат си. Бихме могли да стигнем до бой. Да кръстосаме мечове дори. Десетки мъртви, имения в пламъци, самото небе да кипне от огън и мълнии. Всичко заради една жена.

— Хиляда поети биха благословили драмата и трагедията — каза Келарас.

— Ще отсяват прахта и пепелищата — отвърна Силхас и кимна — за всичките съкровища, които могат само да си въобразят, и с фалшив екстаз ще привличат ридаещи скърбящи за своя публика, и всяка сълза ще превръщат в най-драгоценна перла. По този начин, капитане, поетите се кичат със световната скръб. — Сви рамене. — Но твърде много поети вече са присъствали на пира на двама братя, воюващи заради жена. Лесно е да дебелееш от глупостта.

Келарас поклати глава.

— Дори поетите трябва да ядат, сър.

— А глупостта е най-опасното вино, винаги подръка със сладките си обещания, без мисъл за утрешното главоболие. Уви, не само поетите присъстват на пира на нашето безумие.

— Вярно, сър, но те дъвчат по-дълго.

Силхас се засмя. А после, когато Аномандър пристъпи напред, за да поеме ръката на Хиш Тула, изсумтя и рече:

— Какво мислиш за оная стара жила, дето чака в готовност?

— Присъствието му ме безпокои — призна Келарас. — Грип Галас имаше други задачи и се боя, че присъствието му тук означава провал.

— Дано не си прав — измърмори Силхас.

Келарас вдигна глава и огледа замислено небето на север.

— Боя се за именията по края на гората, сър. Толкова много пожари и никакъв огън от много дни. Знае се, че блатата поглъщат пламъците, но не ги убиват. Ако вятърът ги разнесе…

— Речният бог се бори с онези пламъци, капитане. Ще се провали само когато умрат последните Отрекли се в гората.

Келарас го погледна.

— Домашните мечове само чакат заповедта, сър.

Силхас го погледна твърдо.

— Ще рискуваш ли живота си в защита на неверници, капитане?

— Ако така ми се заповяда, сър.

— А ако Майка Тъма смята Отреклите се за свой враг?

— Не ги смята.

— Така е. Но все пак питам.

Келарас се поколеба.

— Сър, за това не мога да говоря от името на никой друг. Но няма да последвам никое божество, което поиска да убивам.

— Защо?

— Защото знаем, че убийството е грешно.

— Толкова ли е просто, капитане? Няма ли изключения? Не чертаем ли кръгове в пясъка и не твърдим ли, че всичко извън тях е по-долно от нас, и с това разграничаване не се ли оправдаваме от престъплението в убийство?

— Софистика, сър.

— И все пак, като воин, капитане, ти си извършвал убийства в името на нашия народ и в името на своя господар.

— Да, но отнемайки живот не изпълнявам повелята на нито един бог. Престъплението е мое и не го прехвърлям на други рамене. Ако го правех — ако всички го правехме, — тогава никой бог нямаше да понесе бремето на тези престъпления. Но нещо повече: ние нямаме това право.

— Легионът на Урусандер не е съгласен с теб, капитане.

— С меч съм готов да споря, сър.

Лорд Аномандър и лейди Хиш Тула вече бяха на конете си и Келарас видя, че Грип Галас се присъедини към тях. След малко процесията отново тръгна. Капитанът се зачуди дали Андарист, затворен в предната карета, се е ядосал от забавянето и дали е потърсил обяснение от слугата си. След това очите му се спряха на меча на кръста на господаря му, в лакираната ножница от черно дърво. Оръжие, благословено от богиня, изковано, за да отнема живот. „Но тя отказа да му каже чий живот. Кой ще умре в нейно име?“

Но мечът беше неназован и щеше да остане безименен до края на церемонията на Андарист. Нямаше да има никакви поличби поне засега. Ако съвършенството беше възможно, Аномандър щеше да го потърси за своя брат и Енесдия. Или да умре.

— Андарист е най-добрият от нас — каза Силхас.

Келарас го разбра. Силхас говореше за братята си, сякаш мислите му бяха тръгнали по пътека успоредна на тази на капитана.