Ковачница на мрак

Ринт зареди в ума си клетви, към жена си и новороденото си дете. Списъкът започваше и свършваше с представата как стои с нея, в дом опразнен от неговия гняв, от сприхавия му нрав, който така и не можеше да сдържа. И виждаше как предпазливостта напуска очите ѝ, ръката ѝ пуска дръжката на ножа, който беше вадила безброй пъти, за да се защити от пристъпите му на ярост. Виждаше свят на мир, зареян като нарисуван на камък. Ръката, която можеше да нарисува миналото, можеше да нарисува бъдещето. Ринт бе решен да го докаже.

— Конници вляво от нас! — извика Виле.

Ринт се обърна и се надигна на стремената. Право на север се виждаше линия прашен облак.

— Трябва да е ловната група — каза Галак. — Бездната да ни вземе! В Райвън нямаше никой!

„Жена ми. Детето ми.“

Ездачите се приближаваха към тях и Ринт видя, че са Погранични мечове. „Не. Не.“ Пришпори коня си в галоп, впил очи на изток, към тъмното петно на крепост Райвън. Но кулата почти я нямаше, само една стена се издигаше на две трети от предишната височина, черна като въглен на фона на сивото небе.

„Беше само още един проклет спор. Изхвърчах навън, като мислех само за бягство, за да не издърпам ножа от ръката ѝ. И го имаше призива от лорд Драконъс, който искаше ескорт на запад. Намерих Ферен. Досадих ѝ, докато я убедя да тръгне с мен. Трябваше да се махнем.

Лицето на жена ми е дамгосано в ума ми. Страхът го превърна в чуждо лице. Винаги страхът е отнемал лицето, което знаех.

Бягах. Отново.

Навън животът е по-лесен. По-прост. А Ферен гниеше, пиеше твърде много. Имах сестра, за която да мисля…“

Изведнъж около тях се струпаха още ездачи, тътенът на конски копита стана почти оглушителен. Ринт чу вика на Виле, сякаш от много далече:

— Традж! Какво стана?

— Лаханис ни намери… избягала е от клането… селяните, Виле… всички са мъртви!

Някой зави, но дори този звук бе приглушен и набързо пометен. Тропотът на конски копита по твърда земя кънтеше в черепа на Ринт. Лаханис. Знаеше това име. Млада жена, бърза с ножа Хуст, но още твърде млада, за да язди с големите. Бъдещ Пограничен меч. Живееше на същата улица.

— Кой ни нападна, Традж? Легионът ли?

— Тя е видяла знамената, Виле! Дом Дракони! Сега препускаме натам. Тръгваме на война!

Почерняло, овъглено и в развалини, селото около хълма Райвън бе загърнато в плащаница от дим. Ринт търсеше къщата си, но гледката подскачаше и закръжи, щом главата му се замая. Той залитна настрани, но нечия твърда ръка бързо го изправи. Подивял, той погледна сестра си — лицето ѝ беше мокро от сълзи, а сълзите бяха черни от пушека.

„До гуша ѝ беше дошло. Но вече е свършило. Тя поне е видяла бебето и го е държала в прегръдката си. Живо същество, гушнато в ръцете ѝ. Затова я отведох… не, грешното лице, грешната жена. Къде е жена ми? Защо не мога да си спомня лицето ѝ?“

А след това яздеха през останките на селото, яздеха покрай подути тела. Юмрукът на Ферен, задържал го здраво в седлото… коляното ѝ, забито в бедрото му, докато караше коня си да се задържи плътно до неговия… сега ръката ѝ се вкопчи в наметалото. Ако не беше тя, щеше да е паднал. Щеше да е паднал в пепелта, долу при мъртвите.

„Където тя ме чака. С детето. Моето дете. Моето семейство, за което никога вече няма да проговоря.

Тръгваме на война…“

18.

Калат Хустаин крачеше през сноповете светлина, проникнали през цепнатините на кепенците на прозореца, и скулестото му лице бе толкова намръщено, че Финара Стоун стоеше смълчана, изгубила всякаква охота да говори. От главната зала извън стаята и от двора навън, през прозореца зад командира, ехтеше несекваща глъч и тропот на стъпки, сякаш хаосът бе обзел като треска Стражите.

— Ти няма да ни придружаваш — каза изведнъж Калат.

— Сър?

— Ще взема с мен Спинок, но искам ти и Фарор Хенд да тръгнете към манастира Янис.

Финара замълча.

Командирът продължи да крачи още няколко мига, а после спря и се обърна към нея.

— Капитане, ако бях човек, страдащ от нощни кошмари, най-лошият кошмар, който бих могъл да си представя, че може да сполети тайстите, е да се въвлекат във война на сблъскващи се религии. Вярата е лично съгласие между самотна душа и онова, в което тя избира да вярва. Във всякакво друго одеяние вярата не е нищо повече от тънък пласт свята боя, плеснат върху политика и светска жажда за власт. Всеки от нас избира с кого да водим своя диалог. Кой смее да го затвори в страх или да го окове в измислени забрани? Толкова слаба ли трябва да е вярата, че единственото ѝ определение за сила да е в голите бройки и клетви за вярност. В думи, превърнати в закони и изявление, и всички те да се осланят на меча в ръката на екзекутора?

Калат поклати глава.