Ковачница на мрак

— Не. Ще последва сцена, а това няма да го търпим. Не и днес. Получихме вест. Ескортът ти се храни в гостилницата и скоро ще е тук. Пътуването, което те чака, е дълго, дъще.

— Твърде стара съм, за да ставам заложница отново — каза Сандалат.

— Първия път беше четири години — отвърна Нерис; повтаряше своята част от този разговор почти дума по дума, както десетината пъти, когато вече бяха спорили за това. — Беше съкратено. Домът Пурейк вече не съществува като такъв — освен това Майка Тъма е взела синовете на Нимандър за свои.

— Но те ще ме вземат — разреши ми поне да се върна при тях, майко.

Нерис поклати глава.

— Никаква политическа изгода няма в това. Не забравяй дълга си, дъще. Родословната ни линия е ощетена, отслабена. — Наблегна на последната дума, за да се увери, че ще се вреже както трябва — в края на краищата кой беше виновен за това ощетяване? — Не правим такива неща.

— Ще се сбогувам с него, майко. Той е мой син.

— И мой внук, а в случая неговото благополучие е по-важно за мен от твоето. Спести си сълзите за вътре в каретата, където никой не може да види срама ти. Остави го да си играе.

— А когато ме потърси? Какво ще кажеш тогава?

Нерис въздъхна. Колко пъти трябваше да повтаря тези неща? „Само този, последен път. Ето го ездача на пътя.“

— Децата са издръжливи, а много добре знаеш, че възпитанието му скоро ще започне сериозно. Животът му ще бъде погълнат от учени, учители и занимания и всяка вечер след вечеря ще заспива и ще спи дълбоко. Не бъди егоистична, Сандалат. — Нямаше нужда да добавя „пак“. — Време е.

— Твърде стара съм, за да бъда заложница пак. Неприлично е.

— Смятай се за щастлива — отвърна Нерис. — Служиш два пъти на дома Друкорлас, веднъж при дома Пурейк, а сега в дома на неговите съперници.

— Но дом Дракони е толкова далече, майко.

— Тихо — изсъска Нерис. Вече не виждаше Орфантал — сигурно беше изтичал зад конюшните, и толкова по-добре. Нека си остане с приключенията и мръсните ръце и колене. Много скоро щеше да започне нов живот. А ако Сандалат вярваше, че тази къща зад тях скоро ще се напълни с възпитатели, какво пък, изобщо нямаше да навреди да ѝ се позволи тази утешителна вяра.

Орфантал беше предопределен за Карканас. Където клюките за „копеле“ никога нямаше да стигнат до него. Нерис беше подготвила този път за него: момчето беше братовчед от външно имение, южно от Ковачниците Хуст. Даваха го на дома Пурейк не като заложник, а за да служи на двореца и на самата Майка Тъма. Щеше да бъде възпитан от Синовете на Мрака, като един от свитата им. Разбира се, момчето бе отгледано от много малко от Сандалат и често я наричаше своя майка, но тази привързаност щеше да избледнее с времето.

Конникът от дом Дракони се приближи, спря зад каретата и се поклони на лейди Нерис и Сандалат.

— Поздрави и благопожелания от Консорта — каза мъжът. — Аз съм Айвис.

Нерис се обърна към дъщеря си.

— В каретата.

Но Сандалат гледаше над каретата, повдигаше се на пръсти, за да зърне сина си. Не се виждаше никакъв.

— Дъще, подчини се на майка си. Тръгвай.

С изгърбени рамене, като човек с болни дробове, Сандалат бавно заслиза по каменните стъпала. Винаги изглеждаше или стара, или невъзможно млада, а и двете състояния изпълваха Нерис с презрение.

Нерис се обърна към мъжа.

— Айвис, благодарим ти за вежливостта. Знаем, че си яздил много днес.

Коларят поглеждаше към лейди Нерис — очакваше сигнала. В светлото небе зад него литна ято птици.

— Лейди Нерис — каза Айвис. — Ще яздим през нощта и ще пристигнем в къщата на господаря ми скоро след разсъмване.

— Чудесно. Сам ли си в тази задача?

— Чака ни отряд на изток от Ейбара, милейди. Уважаваме традиционните владения на рода ви, тъй че не бихме направили нищо, за да ви оскърбим.

— Изключително мил сте, Айвис. Моля, предайте поздравленията ми на лорд Драконъс, че е избрал толкова доблестен капитан за тази задача. — После кимна на кочияша и той плесна с поводите.

Каретата се затъркаля по неравните каменни плочи, после зави по пътеката отзад покрай двора на къщата. По средата надолу по хълма щеше да излезе на пътя за Ейбара, а оттам щеше да поеме по северния път покрай реката, на късо разстояние, преди да стигне разклонението на североизток.

Нерис придърпа тежкото наметало около раменете си — в сянката на входа беше хладно. Отново се заозърта за Орфантал. Момчето не се виждаше никъде.

Това я зарадва.

Пак някоя игра в руините. Още един триумфален отпор. Още един нож в гърба.

Децата бленуваха най-глупавите блянове.

Застанало в сянката на изгорялата конюшня, скрито от стъпалата на къщата, момчето гледаше след каретата. Като че ли беше видяло лицето ѝ през малкото зацапано прозорче, пребледняла и със зачервени очи, докато го търсеше напрегнато с поглед, но после каретата изтрополи покрай него и се обърна така, че можеше да види само високия ѝ гръб и сандъка за багаж отзад. А после покрай него мина непознатият ездач във войнишки дрехи и конят му изрита облачета пръст, след като подмина каменните плочи.