Ковачница на мрак

— Има някои — подведени философи и злостни агитатори, — които твърдят, че социалната йерархия е неестествено натрапена и че всъщност тя трябва да бъде плавна. Това е упорито невежество, защото истината е, че мобилността съществува. Заболяването от слабост може да се прочисти от личността. Често такива преобразуващи събития възникват във времена на голям стрес, в битка и други подобни събития, но са налице и други пътища за тези от нас, за които войнишката служба не е в природата ни. Основно сред тях, разбира се, е образованието и тежестите на просветлението.

— Дисциплината е оръжието срещу слабостта, Аратан. Гледай на нея като на меч и на броня едновременно, способна и да напада, и да брани. Тя упорито се противопоставя на силите на слабостта, а теренът, на който се води тази битка, е желанието. — Замълча, за да наблегне на последната дума. — Всеки от нас в своя живот трябва да води тази битка. Всъщност всяка борба, която можеш да си представиш, е само разновидност на този единствен конфликт. Съществуват чисти желания и съществуват нечисти желания. Чистите желания укрепват дисциплината. Нечистите желания укрепват слабостта. Достатъчно ясно и просто ли ти го обясних?

— Да, сър. Може ли да задам въпрос?

— Разбира се.

Аратан махна с ръка към пустошта наоколо.

— Тази гора е изсечена, защото хората са искали дърва. Да строят и да се топлят. Изглежда, са били много дисциплинирани, защото не е останало нито едно дърво. Това ме обърква. Дали желанията им са били нечисти? Дали нуждите им са били нечестни? И все пак, щом е унищожена цялата гора, не виждаме ли в това сила, проявена като слабост?

Влажните очи на Сагандер се впиха в Аратан и той поклати глава.

— Не си разбрал и дума от това, което ти казах. Силата винаги е сила, а слабостта винаги е слабост. Не! — Той се намръщи. — Мислиш объркани мисли и после ги изговаряш — и объркването заразява други. Никакви въпроси повече от теб!

— Да, сър.

— С дисциплината идва увереността и край на объркването.

— Разбирам, сър.

— Не мисля, че изобщо разбираш, но направих всичко, което можах — кой би посмял да го отрече? Но теб те влече към нечистото и то се разраства като болест в духа ти, Аратан. Това се получава от неподходящ съюз.

— Слабостта на баща ми ли?

Опакото на ръката на Сагандер в лицето на Аратан бе като чук от кости, кораво като камък. Главата на младежа отскочи рязко назад и той за малко не падна от седлото — устата му се пълнеше с топла кръв, — а след това Хелар се размърда под него и внезапното надигане на мускули го хвърли надясно. Последва силен сблъсък и конско цвилене.

Викът на Сагандер прокънтя във въздуха, но му се стори някак далечен. Замаян, Аратан се люшна на седлото, от носа му закапа кръв. Щом Хелар отново се напрегна под него и предните копита забиха свирепо по земята, от което запращяха камъни. Аратан дръпна здраво юздите и издърпа главата ѝ назад. Побеснялата кобила отстъпи крачка назад и се успокои, макар мускулите ѝ да трепереха.

Аратан чу тропота на ездачи, връщащи се по пътя. Чу как завикаха въпроси, но сякаш бяха на друг език. Изплю още кръв, докато се мъчеше да прочисти мъглата от очите си. Трудно му беше да вижда, да разбере какво става. Сагандер беше на земята, както и конят му — животното се мяташе и имаше нещо нередно с хълбока му, точно зад рамото. Ребрата изглеждаха хлътнали навътре и конят храчеше кръв.

А след това Ринт се озова до него, пресягаше се да му помогне да слезе от Хелар. Видя и Ферен: лицето ѝ беше потъмняло от гняв.

„Сагандер беше прав. Трудно е да ме харесва. Дори когато изпълнява заповедите на лорд.“

Учителят продължаваше да пищи. Едното му бедро беше сгънато на две, видя Аратан, след като го сложиха да седне на прашния път. Там, където кракът беше счупен, имаше голям отпечатък от копито, а кръвта беше навсякъде, събираше се на локва под натрошения крак. Върху бялата прах изглеждаше черна като катран. Аратан я зяпна, докато Ферен бършеше с парцал кръвта от лицето му.

— Ринт видя — каза тя.

„Какво е видял?“

— Толкова силен, че можеше да ти счупи врата — добави тя. — Ударът. Така каза, а Ринт не преувеличава.

Аратан чу как брат ѝ изсумтя за потвърждение, а после каза:

— Конят свърши. — И добави: — Милорд?

— Сложи край на мъките му — отвърна отнякъде Драконъс, равнодушно и хладно. — Сержант Раскан, погрижи се за крака на учителя, преди да му е изтекла кръвта.

Галак и Виле вече бяха при учителя и Галак вдигна очи и каза ясно — първите ясни думи, които Аратан чу:

— Счупването е лошо, лорд Драконъс. Трябва да отрежем крака и дори тогава може да умре от загуба на кръв, преди да успеем да обгорим главните кръвоносни съдове.

— Стегни го — нареди Драконъс на Раскан и Аратан видя как сержантът кимна, пребледнял и посърнал, а след това свали кожения си колан.

Учителят лежеше в несвяст, лицето му беше пребледняло.

Галак беше извадил кама и режеше раздраната плът около счупеното. Бедрената кост беше натрошена и парчетата стърчаха от плътта.

Раскан уви колана високо на бедрото на стареца и го затегна колкото може по-здраво.