Кралица на сенките

Щом се изтръгнаха от пълчището, от сълзите ù вече нямаше и помен. До познатата порта се ширеше само празен калдъръм.

Някога бе наричала това място свой дом.

Каол не разпозна стражите на портата, която някога бранеше с такава гордост, през която преди по-малко от година влезе, яхнал кон, от чието седло дрънчаха веригите на жена асасин, току-що освободена от Ендовиер.

Сега същата тази жена го превеждаше окован през портата, превърнала се в асасин за една последна мисия.

Походката ù стана горделива, гъвкава и като я видяха, стражите извадиха мечовете си. Черните им пръстени сякаш поглъщаха слънчевата светлина.

Селена Сардотиен спря на почтително разстояние и вирна брадичка.

– Съобщете на Негово Величество, че шампионът му се е завърнал и му носи жесток трофей.

69

Черната ù пелерина летеше зад нея, докато Елин водеше някогашния капитан на Кралската гвардия през лъскавите коридори на двореца. На гърба ù, скрит в черен плат, тежеше мечът на баща ù. Никой от придружаващите я десет стражи не си направи труда да вземе оръжията ù.

И защо им беше, при положение че Селена Сардотиен се завръщаше с няколко седмици по-рано от очакваното, все така вярна на краля и короната?

Коридорите тънеха в тишина. Дори помещенията на кралицата бяха затворени и безшумни. Носеха се слухове, че след освобождаването на Едион се е уединила в планината заедно с половината си придворни. Останалите също бяха изчезнали – бягаха или от летните горещини, или от ужасите, превзели кралството им.

Каол не продумваше и дума, макар че умело играеше ролята на гневен беглец, отчаян да си върне благоволението на краля. От скръбта, обзела лицето му при вида на изкълваните от гарвани трупове на хората му, нямаше и следа.

За по-добър ефект той опъна ядно веригите си, а Елин се приведе към него и измърка:

– Няма да стане, капитане.

Каол не благоволи да ù отвърне.

Стражите я погледнаха. Множество Знаци на Уирда, изписани с кръвта на Каол, покриваха тялото ù – човешкият им мирис трябваше да замаскира собствения ù произход. За щастие, в този отряд имаше само два демона.

Светлите коридори на стъкления дворец сякаш не бяха свърталище на толкова голямо зло. Малкото слуги, с които се разминаха, извръщаха очи и ускоряваха крачка. Всички ли бяха избягали след случката с Едион?

Беше ù трудно да не се заглежда в Каол, като наближиха масивните врати от червено и златисто стъкло, отворени към аления мраморен под на кралската съвещателна зала.

Към краля, възседнал стъкления си престол.

И Дориан до него.

* * *

Лицата им.

Лицата им разбуждаха нещо в него.

Човешка измет, изсъска демонът.

Жената – позна лицето ù, като свали тъмната си качулка и коленичи пред подиума му.

– Ваше Величество – пророни тя.

Косата ù беше по-къса, отколкото си спомняше.

Не – не си спомняше. Не я познаваше.

А окованият мъж до нея, покрит с кръв и мръсотия...

Писъци, вятър и...

Достатъчно, сряза го демонът.

Но лицата им...

Не познаваше тези лица.

Не го интересуваха.

* * *

Кралят на Адарлан, убиецът на семейството ù, опустошителят на кралството ù, седеше в стъкления си трон.

– Какво интересно развитие на събитията, шампионе.

Тя се усмихна с надеждата, че гримът около очите ù притъпява яркостта на тюркоазено-златистите ù ириси, а пепелявото русо, в което бе боядисала косата си, ще му попречи да види приликата им с Едион.

– Искате ли да чуете една интересна история, Ваше Величество?

– Свързана ли е със смъртта на враговете ми от Вендлин?

– О, да, и с още много любопитни подробности.

– Тогава защо до ден днешен не съм получил вести?

Пръстенът на ръката му като че ли изсмукваше светлината. Но Елин не виждаше и следа от Ключовете на Уирда, не ги усещаше наблизо, както беше усетила онзи в амулета.

Каол бледнееше и непрестанно стрелкаше поглед към пода на залата.

Тук се беше случило всичко. Тук бяха убили Сорша. Тук бяха поробили Дориан.

Тук преди много време беше продала душата си на краля с фалшиво име, име на страхливка.

– Не обвинявайте мен за калпавите си вестоносци – отвърна тя. – Изпратих ви съобщение в деня, преди да замина. – Извади два предмета от пелерината си, надникна през рамо към стражите и кимна с брадичка към Каол. – Наблюдавайте го.

После отиде до трона и протегна ръка към краля. Той се пресегна и зловонието му...

Валг. Човек. Желязо. Кръв.

Тя пусна два пръстена в дланта му. Издрънчаването на метал в метал беше единственият звук в залата.

– Наследствените пръстени на краля и принца на Вендлин. Щях да донеса главите им, но... Граничарите са толкова свадливи понякога.

Кралят взе един от пръстените с каменно изражение на лицето. Бижутерът на Лизандра отново беше надминал себе си в изработката на кралския герб на Вендлин. След това беше протрил пръстените, така че да изглеждат древни, подобно на семейни реликви.

– И къде точно се намираше ти, когато Нарок нападна Вендлин?

– Къде другаде, освен по дирите на плячката си?

Черните очи на краля се вдълбаха в нейните.