Кралица на сенките

Но го беше търсила.

– Какво беше чувството? – попита тихо Манон. – Да обичаш?

Защото наистина бе обичала – навярно само тя от всички вещици от клана Железни зъби бе вкусила любовта.

– Като да умираш по малко всеки ден. Но и да си истински жив. Радост, толкова пълна, че граничеше с болка. Унищожи ме и ме погуби... и ме възроди отново.

Мразех я, защото знаех, че не мога да ù избягам и ще ме промени завинаги. А дъщеричката ми... и нея обичах. Обичах я толкова, че не мога да ти опиша дори... но по-силно чувство не съм изпитвала никога. По-силно от гнева, от страстта, от магията. – По устните ù разцъфна нежна усмивка. – Изненадвам се, че още не си ме погнала с речта за сляпото подчинение, дисциплината и жестокостта.

Превърнали са ви в чудовища.

– Нещата се променят – отвърна Манон.

– Радвам се – рече Астерин. – Все пак сме безсмъртни. Ако всичко си стои същото, ще умрем от скука.

Манон вдигна вежди, а Втората ù се усмихна широко.

Манон поклати глава и отвърна на усмивката ù.

88

Когато часовникът удари дванадесет, Роуан кръжеше над двореца, който призори щяха да напуснат, а Елин реши да посети за последно гробницата на Елена.

Но така и не успя. Взривът беше предизвикал срутване точно пред входа ù. Петнадесет минути търси начин да влезе, използвайки и ръцете, и магията си, но без успех. Молеше се поне Морт да е оцелял, макар и нещо да ù подсказваше, че чукалото с форма на череп би посрещнало с радост края на странното си, безсмъртно съществувание.

Валги не бяха останали нито в канализацията на Рифтхолд, нито в тунелите и катакомбите под двореца, сякаш бяха избягали след смъртта на краля. Поне за момента градът беше в безопасност.

Елин излезе от тайния проход, изтупвайки праха от дрехите си.

– Толкова шум вдигате, че направо не е за вярване.

Елфическият ù слух беше доловил присъствието им още преди минути. Дориан и Каол седяха пред камината ù, а капитанът се разполагаше в специален стол с колела.

Кралят погледна заострените ù уши, удължените ù кучешки зъби и вдигна вежди.

– Изглеждате добре, Ваше Величество.

Явно не беше забелязал вида ù онзи ден на стъкления мост, а оттогава ходеше в човешки образ. Тя му отвърна с усмивка. Каол обърна глава към нея. Лицето му беше изпито, но в очите му проблясваше решимост. Надежда. Нямаше да позволи на травмата да го надвие.

– Винаги изглеждам добре – изтъкна Елин и се пльосна в креслото пред това на Дориан.

– Намери ли нещо интересно? – попита Каол.

Тя поклати глава.

– Реших все пак да надникна за последно. Заради доброто старо време.

И може би да отхапе главата на Елена. След като получеше отговори на всичките си въпроси. Но от древната кралица нямаше и следа.

Тримата се спогледаха и помежду им се спусна тишина.

Гърлото на Елин пламна, затова се обърна към Каол.

– Като се има предвид, че Майев и Перингтън ни дишат във врата, вероятно съвсем скоро ще ни потрябват съюзници, особено ако моратската им армия ни попречи да влезем в Ейлве. Една съюзническа войска от Южния континент може да прекоси Тясно море само за няколко дни и да ни даде опора, като притисне Перингтън от юг, докато ние нападаме от север. – Тя скръсти ръце. – Затова те назначавам за официален посланик на Терасен. Не ме е грижа какво мисли Дориан. Сприятели се с кралското семейство, ухажвай ги, целувай им задниците, направи каквото трябва. Но този съюз ни е нужен.

Каол погледна въпросително Дориан. Кралят кимна едва забележимо.

– Ще се постарая. – На по-добър отговор не можеше да се надява. Каол бръкна в джоба на туниката си и ù хвърли Окото на Елена. Тя го хвана с една ръка.

Металът беше изкривен, но синият камък си стоеше на мястото. – Благодаря ти – добави дрезгаво той.

– Носил го е месеци наред – обади се Дориан, докато Елин прибираше амулета в джоба си, – а нито веднъж не се е задействал, дори в опасност. Защо точно сега?

Гърлото ù се стегна.

– Безстрашие – отвърна тя. – Елена ми каза, че безстрашието е рядкост... и трябвало да се доверя на своето. Когато Каол е избрал да... – Не можа да изрече думите. Затова опита отново. – Мисля, че безстрашието го е спасило, съживило е амулета.

Рискована игра, и то глупава, но беше подействала.

– Ето докъде ни доведе съдбата – рече умислено Дориан.

– До края на пътя – поусмихна се Елин.

– Не – обади се Каол с бледа, колеблива усмивка. – До началото на следващия.

* * *

На следващата сутрин Елин стоеше облегната на сивата си кобила в двора на замъка и се прозяваше.

След като Дориан и Каол си тръгнаха миналата вечер, Лизандра влезе в стаята ù и припадна на леглото, без да ù обясни какво е правила преди това. И тъй като веднага изпадна в несвяст, Елин просто легна до нея. Не знаеше къде е замръкнал Роуан, но нямаше да се изненада, ако погледнеше през прозореца и видеше белоопашат ястреб на парапета на терасата си.