Кръвно обещание

Огледах отново приветливата стая. През прозореца видях заден двор с дървета и цветя. Слънцето се обливаше в килима. Обърнах се пак към него и поклатих глава.

— Какво е това? Къде сме?

Обърканото му изражение сега се превърна в смръщване. Като пристъпи напред, той взе чашата ми и постави моята и своята на рафта. Ръцете му докоснаха бедрата ми и трепнах, но не се отдръпнах — как можех, когато беше толкова много като моя Дмитрий?

— Това е къщата ни, — рече той, като ме придърпа по-близо. — В Пенсилвания.

— Пенсилвания… в кралския дворец ли сме?

Той сви рамене.

— На няколко километра от него.

Бавно заклатих глава.

— Не… това не е възможно. Не може да живеем заедно. И определено не близо до някой друг. Не биха ни допуснали.

Ако в някакъв свят аз и Дмитрий живеехме заедно, щеше да е някъде на тайно място — отдалечено, като Сибир.

— Ти настоя, — каза той леко усмихнат. — А и никого не го интересува. Приели са го. Освен това ти каза, че трябва да живеем близо до Лиса, — умът ми запрепуска. Какво ставаше? Как беше възможно това? Как можех да живея с Дмитрий и по-специално толкова близо до морои? Това не беше правилно… и все пак го усещах така. Като оглеждах наоколо, виждах, че това бе моят дом. Усещах любовта, връзката, която имахме с Дмитрий в него. Но… как можех всъщност да бъда с Дмитрий? Не трябваше ли да правя нещо друго? Не трябваше ли да бъда някъде другаде?

— Ти си стригой, — казах накрая. — Не… ти си мъртъв. Аз те убих, — той прокара пръст по бузата ми, все още усмихнат тъжно.

— Изглеждам ли мъртъв? Изглеждам ли като стригой?

Не. Изглеждаше страхотно, секси и силен. Той беше всички онези неща, които обичах.

— Но ти беше… — гласът ми заглъхна объркан. Това не беше правилно. Имаше нещо, което трябваше да направя, ала не можех да си спомня. — Какво стана? — ръката му отново се върна на бедрото ми и той ме придърпа в прегръдките си.

— Ти ме спаси, — промърмори той в ухото ми. — Любовта ти ме спаси, Роза. Ти ме върна, за да бъдем заедно.

Така ли? Нямах спомен и за това. Но всичко изглеждаше толкова реално и го усещах толкова чудесно. Липсваха ми прегръдките му. Беше ме прегръщал като стригой, но никога не се бях чувствала така. И когато се наведе и ме целуна, знаех със сигурност, че не е стригой. Не знаех как се бях заблудила, че съм отново при Галина. Тази целувка беше жива. Изгаряше душата ми отвътре и от устните ми, притиснати настоятелно в неговите, усетих връзката, онази, която ми казваше, че няма никой друг на света за мен освен него.

Само че не можех да се отърся от усещането, че не биваше да бъда тук. Но къде трябваше да съм? Лиса… нещо за Лиса…

Прекъснах целувката ни, но не се отделих от ръцете му. Опрях глава на гърдите му.

— Наистина ли съм те спасила?

— Любовта ти беше толкова силна. Любовта ни беше прекалено силна. Дори и немъртвите не можаха да ни разделят.

Исках да повярвам. Отчаяно. Но този глас, измъчващ ме в главата ми… Лиса. Какво за Лиса? И тогава се сетих. Лиса и Ейвъри. Трябваше да спася Лиса от Ейвъри. Измъкнах се от Дмитрий и той ме изгледа изненадано.

— Какво правиш?

— Това не е истинско, — казах. — Това е номер. Ти още си стригой. Не можем да бъдем заедно, не и тук, не и сред мороите.

— Разбира се, че можем, — болка пронизваше дълбоките му кафяви очи и това късаше сърцето ми. — Не искаш ли да бъдеш с мен?

— Трябва да се върна при Лиса…

— Остави я, — каза той, посягайки отново към мен. — Остави всичко. Остани тук с мен, можем да имаме всичко, което някога сме искали, Роуз. Можем да бъдем заедно всеки ден, да се събуждаме заедно всяка сутрин.

— Не, — отстъпих още по-назад. Знаех, че ако не го направех, той отново щеше да ме целуне и напълно да забравя. Лиса имаше нужда от мен. Лиса беше в капан. С всяка секунда си спомнях всичко за Ейвъри. Всичко беше илюзия.

— Роуз? — попита той. В гласа му имаше толкова много болка. — Какво правиш?

— Съжалявам, — казах на ръба на сълзите. Лиса. Трябваше да ида при Лиса. — Това не е истинско. Теб те няма. Аз и ти никога няма да сме заедно, но още мога да й помогна.

— Обичаш я повече от мен?

Лиса ме беше попитала почти същото, когато тръгнах да хвана Дмитрий. Животът ми беше обречен винаги на избор между тях двамата.

— Обичам и двама ви, — отвърнах.