Кръвно обещание

Каролина зарови лице в рамото на майка си, а Олена не направи усилие да скрие сълзите си. Виктория не плачеше, но лицето й бе застинало в неподвижна маска. Явно с все сили се опитваше да овладее емоциите си, също както би постъпил Дмитрий. Вгледа се в лицето ми. Искаше да се увери.

— Дмитрий е мъртъв.

Изрече го с категорична убеденост, не като въпрос, но продължаваше да се взира в мен за потвърждение. Запитах се дали с нещо съм се издала, че това не е краят на историята. Или може би тя все пак се нуждаеше от потвърждение на думите си. И за миг се замислих дали да не им кажа, че Дмитрий е мъртъв. Това биха им казали от Академията, това биха им казали и другите пазители. Така щеше да е по-лесно за тях… но някак си не можех да ги излъжа, дори и да беше благородна, утешителна лъжа. Дмитрий би искал цялата истина, семейството му — също.

— Не — казах и за един миг лицата на всички се озариха от надежда — поне, докато не заговорих отново. — Дмитрий е стригой.

Глава 8

Реакциите на членовете на семейството на Дмитрий бяха смесени. Някои се разплакаха. Някои бяха смаяни. А други — най-вече Ева и Виктория — просто стояха с безизразни лица, също както би направил Дмитрий. Това ме разстрои не по-малко от сълзите; толкова много ми напомни за него. От всички тях бременната Соня, която се бе прибрала у дома малко след като съобщих новината, имаше най-силна физическа реакция. Тя изтича разплакана в стаята си и повече не пожела да излезе.

Обаче не след дълго Ева и Олена се раздвижиха. Заговориха бързо на руски, явно планираха нещо. Проведоха се няколко телефонни разговора, а Виктория излезе с някаква задача. Изглежда, никой не се нуждаеше от мен, затова аз основно се мотаех из къщата, като се опитвах да не им се пречкам.

Не след дълго се озовах пред шкафа с книгите. Взирах се в лавиците, които бях видяла по-рано, и бавно прокарвах ръка по подвързаните с кожа книги. Заглавията бяха на кирилица, но това нямаше значение. Да ги докосвам и да си представям как Дмитрий ги е държал и чел, някак си ме караше да се чувствам по-близо до него.

— Търсиш нещо леко за четене? — Сидни бе влязла в стаята и стоеше до мен. По-рано отсъстваше от къщата, но вече бе чула новините.

— Съвсем леко, след като не разбирам нито дума — отвърнах.

Посочих към сновящите из къщата членове на семейството. — Какво става тук?

— Организират погребението на Дмитрий — обясни Сидни. — Или по-скоро панихида в негова памет.

Намръщих се.

— Но той не е мъртъв…

— Шшт — прекъсна ме тя с рязък жест и се огледа предпазливо към останалите наоколо. — Не го казвай.

— Но е истина — изсъсках в отговор.

Тя поклати глава.

— Не и за тях. Тук… в тези села и градове… не съществува състояние „между двата свята“. Или си жив, или си мъртъв. Те няма да признаят, че той е станал един от… онези

. — Не можа да прикрие отвращението в гласа си. — За тях във всяко едно отношение той е мъртъв. Ще го оплачат и ще продължат. Както би трябвало да направиш и ти.

Не се обидих от грубото й държание, защото знаех, че не го прави нарочно. Просто си беше такава.

Проблемът бе, че състоянието „между два свята“ бе съвсем реално за мен и заради това не можех да продължа напред. Поне засега.

— Роуз… — поде Сидни след няколко секунди мълчание. Избягваше погледа ми. — Съжалявам.

— За Дмитрий?

— Да… Нямах представа. Всъщност не се държах много мило с теб. Искам да кажа, не мога да се преструвам, че ми харесва да съм близо до такива като вас, вие сте… ами, очевидно не сте хора. Но… не зная. И вие имате чувства, и вие обичате, и вас ви боли. А докато сме пътували за насам, си таяла в себе си всички тези ужасни новини, а аз не те облекчих с нищо. Съжалявам за това. Съжалявам и задето си мислех най-лошото за теб.

Отначало реших, че се извинява за това, че ме е нарекла дяволско изчадие, но след това разбрах. Сидни през цялото време си е мислела, че съм дошла, за да стана кървава курва, а сега смяташе, че единствената цел за идването ми тук е да съобщя тъжната вест на семейството на Дмитрий. Не си дадох труд да я поправя.

— Благодаря, но не би могла да знаеш. И честно, ако аз бях на твое място… не зная. Вероятно щях да се държа по същия начин.

— Не — поклати глава тя. — Не би го направила. Ти винаги си мила с хората.

Изгледах я невярващо.

— Да не би през последните дни да си пътувала с някой друг? У дома репутацията ми не е на мило същество. Доста съм избухлива и го осъзнавам.

Тя се усмихна.

— Да, такава си. Но в същото време, когато се налага, казваш правилните неща на хората. Да кажеш истината на Беликови… ами, било е доста трудно. И без значение какво говориш, ти можеш да бъдеш мила и правиш всичко, което е по силите ти, за да накараш другите да се почувстват по-добре. Е, поне през повечето време.