Кръвта на богомолката

— Няма да говориш с нея — предупреди я Лейар. — Никой не говори с нея. — Тиниса очакваше да добави „освен мен“, но остана разочарована. Явно никой не говореше с тайнственото момиче. — Искам да стоиш близо до мен, ясно? — добави Белоуерн строго и надигна за пореден път чашата, но вместо да го успокои, виното сякаш го напрегна още повече.

— Ако можем да… — започна тя, но Лейар я прекъсна веднага:

— Просто ги убийте. Когато дойдат, ги убийте.

Тя кимна и погледна към другия край на стаята, където Тисамон говореше тихо с Патер Брадол.

Богомолкородният бе очаквал капитанът на охраната да е настроен враждебно към богато платените натрапници, но човекът беше истински бръмбар, прагматичен до мозъка на костите.

— Добре, че господарят намери заместници — тъкмо казваше Брадол. Тъмните кръгове под очите му говореха за хронично недоспиване. — Днес загубихме трима.

— Как ги загубихте? Някой ги е убил? — попита Тисамон.

— Просто изчезнаха. От улицата — обясни бръмбарородният. — Никой нищо не е видял, но пък проклетите водомерки са си такива. Мълчат като риби. Казах на шефа, че ще е най-добре да се разкараме от града, но той твърдо е решил да участва в наддаването. Момичето беше само допълнителен бонус, а сега всички ще плащаме за импулсивното решение на шефа. — Млъкна, осъзнал, че е казал твърде много, но после явно реши, че вече няма значение. — Дано ти и жената да си разбирате от работата.

— И не знаеш кой е врагът? И кое е момичето?

Брадол поклати глава.

— Знам само, че една нощ налетяхме на паякородната и шефът я прибра. Явно е видял нещо в нея. Много е странна… и бяга от нещо, това мога да кажа.

Тисамон се огледа. Незнайно защо затвореното пространство на гондолата започваше да го потиска. Може би заради необичайната среда, мъждукащите газени лампи и закованите за пода и стените мебели.

— А местните? — попита той.

— Местните знаят какво става, може би не всичко, но поне отчасти са наясно — каза Брадол. — Обаче мълчат проклетниците. Не знам какво е, но водомерките са му свикнали, страхуват се и гледат да не му застават на пътя. Каквото и да е това чудо, ние сме сами срещу него. Най-добре ще е да изкараме момичето навън и да се свършва, но шефът не дава. Иска да я добави към колекцията си.

— Робиня — каза студено Тисамон.

Брадол сви рамене.

— И какво ще направиш ти по въпроса, богомолкородни? Този град е на имперска територия, а в Империята всички са или роби, или робовладелци.

— Какво беше това? — попита внезапно Лейар.

— Кое, сър? — попита Брадол.

— Някой да се качи горе и да види дали хората ни още са там — нареди Лейар. — И вижте дали са въоръжени и готови за бой.

Брадол, изглежда, се подразни.

— На палубата има две балисти за многократна стрелба, сър, и четирима войници. Ако някой прати хора срещу нас, ще пострада здравата, без значение дали ще удари от въздуха, или по земя.

— Ти! — Лейар посочи един от пазачите. — Качи се горе. Веднага!

Пазачът се разбърза и ботушите му затропаха по дървено стълбище. В последвалата тишина Тиниса усети, че подът и стените леко треперят. Погледна Тисамон и той кимна. Лейар зяпаше стъклената гарафа, сякаш там се криеше някаква голяма тайна.

Пазачът се върна и докладва, че мъжете горе са на мястото си и бдят, но Лейар май изобщо не го чу.

— Това е то — каза след миг. — Вижте.

Тиниса погледна и видя какво има предвид. По повърхността на виното в гарафата имаше вълнички, плискаха се отвън навътре. Дървеният под на стаята вече се тресеше осезаемо. Сърповидното острие на Тисамон беше в готовност, видя тя, и бавно извади рапирата си.

— Мъжете горе не са видели нищо — измърмори Брадол. — Какво става?

Някъде под тях се чу силен трясък и цялата гондола се разклати.

— Долу! — извика Лейар и измъкна арбалет изпод бюрото си. Брадол даде знак на подчинените си и трима хукнаха „долу“, където и да беше това. Но се оказа ненужно, защото „долу-то“ вече идеше да ги пресрещне.

Пазачът, който беше преварил Брадол и слизаше на бегом по някакво стълбище, изведнъж хукна обратно и събори двамата си колеги. По петите му се появи чудовище. Или това поне видя Тиниса.

По-късно си даде сметка, че е било просто човек, но такъв, какъвто не беше виждала никога — доста над два метра висок, с гигантски рамене и гръден кош, но с несъразмерно малка глава и тънък кръст. Ръцете му също бяха огромни, всяка с голям закривен костен шип, стиснали понастоящем късо копие с остър връх.

Гигантът изрева нещо, Лейар стреля и го уцели в рамото, но натрапникът май изобщо не усети стрелата. Брадол скочи на крака и го нападна с меча си, като отбиваше ударите на копието с малкия щит, който носеше прикрепен към китката си. Гигантското създание го цапардоса с дръжката на копието и го повали, а приближилият се междувременно Тисамон резна натрапника през голите гърди със сърпа, колкото да привлече вниманието му към себе си.