Лицето

Четири метра в диаметър, беседката беше повдигната на метър и половина от пода на оранжерията, и до нея се стигаше по осем дървени стъпала. Вътре имаше кръгла маса и четири стола. При отместването на една тайна подвижна дъска в пода се виждаше вратата на малък хладилник, зареден с кока-кола, бира и бутилки натурална изворна вода, макар и не толкова натурална, че да ти докара дизентерия, тиф, холера или лакоми паразити, които да те изгризат жив отвътре.

Отместването на друга тайна подвижна дъска в пода даваше достъп до ниша с височина от метър и половина под беседката. От там например можеше да бъде поправен хладилникът, ако се повреди, както и всеки месец обезпаразитяваха, за да бъде предотвратена появата на разни гадни паяци или пък разнасящи зараза мишки да свият гнезда в това уютно тъмно място.

Наистина беше тъмно. Ни лъч не проникваше през деня вътре, което означаваше, че през нощта светлината от фенерчетата нямаше да се види отвън, дори и ако всички лампи в оранжерията бъдат угасени.

По-рано през деня Фрик бе донесъл тук понички и друга храна, които може да се ядат безшумно, увити в станиол влажни кърпички и пластмасови гърнета, с което бе превърнал пространството под беседката в тайното си скривалище. Тъй като Молох беше вече в къщата, момчето седеше сгушено с кръстосани крака в този дървен бункер, където неговият ангел хранител, изглежда, смяташе, че може да се спаси от ядача на деца.

То бе прекарало в скривалището си по-малко от две минути, вслушвайки се в ударите на сърцето си, които приличаха на галопиращи коне, когато чу и нещо друго, твърде обезпокоително. Стъпки. Някой се качваше по стълбите на беседката.

Най-вероятно това беше господин Труман, който го търсеше. Господин Труман. Не Молох. Не ядящ деца звяр с парчета от бебешки кости между зъбите. Просто господин Труман.

Стъпките обиколиха платформата, отначало се приближиха към тайната подвижна дъска в пода, после се отдалечиха. Но… отново се приближиха.

Фрик затаи дъх.

Стъпките спряха. Дъските на пода заскърцаха под тежестта на човека отгоре.

Фрик тихо издиша застоялия въздух от гърдите си, после също така тихо пое свеж въздух и отново затаи дъх.

Скърцането престана, но го последваха едва доловими звуци — четкане, драскане, прищракване.

Сега би бил най-неподходящият момент да получа астматичен пристъп.

Фрик за малко не изпищя от възмущение от собствената си глупост да си позволи да мисли такова тъпо нещо в толкова опасен момент. Тъпо, тъпо, тъпо.

Само на кино едно дете, страдащо от астма, диабет или епилепсия, получава пристъп във възможно най-неподходящия момент. Само на кино, не в реалния живот. Това бе реалният живот или поне нещо, което минаваше за него.

Дали не го засърбя между плешките? И нагоре към тила? Ако сърбежът бе истински, той бе сигнал за началото на астматичен пристъп. Ако бе плод на въображението му, той бе доказателство, че Фрик е един безнадежден пъзльо и слабак.

Точно над главата му тайната подвижна дъска се отвори.

Той се намери лице в лице с Молох, който явно се бе оказал по-умен от ангела му хранител. Насреща му беше мъж с луничаво лице, очи на чакал и ухилен до ушите. Между зъбите му не стърчаха парчета от бебешки кости.

Размахвайки петнайсетсантиметровия нож, който бе задигнал от чекмеджето на господин Сатър, Фрик предупреди:

— Имам нож.

— А аз имам това — отвърна Молох и извади миниатюрен аерозолен флакон. Той обля лицето на Фрик със студена струя, която имаше вкус на индийско орехче и миришеше както навярно вони неразреденият цибетин.

Глава 93

През нощта оранжерията беше окъпана в магическа светлина: омайващи златни ореоли, звездни трептения, копринени нишки от изкуствена лунна светлина, всичко, което най-изкусният холивудски майстор на сценичното осветление можеше да сътвори. След залез-слънце с едно щракване на ключа тази миниатюрна като носна кърпа джунгла се превръщаше в тропически рай.

Когато влезе, Итън стискаше пистолета с две ръце и не извика името на Фрик. Светещата точка, която бе видял на монитора за датчиците за движение в библиотеката, може да не показваше момчето.

Не можеше да си представи как някой бе успял да проникне в имението и после в къщата, без да задейства многобройните датчици на алармената система. Но влизането на неканен гост в Палацо Роспо го учудваше много по-малко от други неща, случили се напоследък.

Камъчетата от декомпозиран гранит хрущяха издайнически под краката му. Той пристъпваше внимателно, стараейки се да вдига по-малко шум. Подвижните парчета камък не даваха стабилна опора.

Не му харесваха и сенките. Сенки, сенки навсякъде, натрупани на пластове с цел да подсилят драматичния ефект, неестествени и поради това двойно по-измамни.

Като наближи средата на джунглата, Итън чу някакъв странен звук ттттуп и после още веднъж, както и чукане, шумолене и пращене из растителността, но не осъзна, че стрелят по него, докато на сантиметри от лицето му в ствола на една палма не се заби куршум, изпръсквайки го с парченца зелена тъкан.