Лицето

— Дълбоко съм ви благодарен, сър, за възможността, която ми дадохте.

Тифон потупва с обич Дъни по рамото.

— За известно време, момчето ми, мислехме, че сме те загубили.

— Ни най-малко.

— Много повече, отколкото си мислиш — уверява го Тифон. — Ти бе почти свършен. Много се радвам, че нещата се оправиха.

Тифон го потупва по рамото още веднъж и тялото на Дъни пада на пода на асансьора, а духът му остава изправен, облечен с костюм, с вратовръзка, истинско копие на трупа, но не така солиден на вид, както безжизнената плът.

След миг трупът изчезва.

— Къде отиде? — пита Дъни.

Тифон се засмива приятно.

— Ще има да се чудят хората в градинското помещение на „Богородицата на Анджелис“. Голият труп, който им изчезна, изведнъж ще се появи добре облечен и с натъпкани с пари джобове.

Те са вече на партера. Гаражите са под тях.

С типичната за него нотка на нежна загриженост Тифон пита:

— Страх ли те е, момчето ми?

— Да.

Изплашен, но не и ужасен. В този момент, в безсмъртното си сърце, Дъни няма място за ужас.

Преди минути, когато наблюдаваше Итън и момчето на пейката, знаейки за обичта помежду им и за бъдещето им като баща и син във всички отношения, с изключение само по документи, Дъни бе пронизан от съжаление по-силно от всякога. В нощта на смъртта на Хана той бе залят от скръб и почти отнесен от нея, скръб не само за нея, не само за загубата й, но и за това как бе объркал живота си. Скръбта го бе променила, но не достатъчно, защото не го бе завела по-далеч от точката на съжалението.

Тази болка, която го обзема сега по пътя от партера към гаража, не е просто по-голямо съжаление, а е такова мощно угризение на съвестта, че той се чувства, сякаш е хапан и разкъсван от вина, майката на съвестта, чувства гризането й в костите на духа си. Побиват го тръпки и го втриса, втриса го със страшна сила при това първо истинско осъзнаване на ужасния ефект, който неговата безпътица бе оказала върху околните.

В съзнанието му се появяват лица от спомените, лица на хора, които той бе съсипал, на жени, към които се бе отнасял с невъобразима жестокост, на деца, които бяха тръгнали по пътя на наркотиците, престъпността и падението под негово влияние. Макар че тези лица са до болка познати, той ги вижда като за първи път, защото във всяко от тях той сега открива, както никога преди, една личност с надежди, мечти и потенциал за добро. Докато беше жив, тези хора бяха просто средства, с които той задоволяваше желанията и нуждите си, те изобщо не бяха човешки същества за него, а източници на удоволствие и оръдия за употреба.

Това, което му се бе виждало като радикална трансформация в душата му след смъртта на Хана, се бе оказало сантиментално самосъжаление, а не истинска промяна. Той беше изпитал скръб и известна доза угризения, но това бе нищо в сравнение с жестоките угризения и съсипващото смирение, което ги следваше.

— Разбирам какво ти е, момчето ми — казва Тифон, докато минават покрай втория етаж на гаража. Той има предвид ужаса, който смята, че е обзел Дъни, но за Дъни ужасът е най-малката му грижа.

Това, което Дъни изпитва, не може да се опише просто с угризения на съвестта, защото то е такова съкрушително изпитание, такава смазваща болка, че за него не съществува дума. Лицата продължават да го мъчат, лицата от пропиляния му живот, и Дъни им иска прошка, едно по едно, моли ги за прошка с дълбоко смирение, което също е новост за него, отправя вопли към тях, макар че е мъртъв и не може да изкупи греховете си, макар че много от тях са напуснали този свят преди него и не могат да чуят отчаяното му желание да поправи грешките от миналото.

Асансьорът е отминал първия етаж на гаража, но те продължават да слизат. Те не са вече в асансьора, а просто в идеята за асансьор, при това много странен асансьор. Стените му са покрити с плесен и мръсотия. Въздухът вони. Подът е направен сякаш от… пресовани кости.

Дъни забелязва, че в лицето на Тифон настъпват промени. Женствената миловидност и веселите очи отстъпват пред нещо, което отразява по-вярно духа, който би трябвало да се крие във фигурата на доброжелателния дядо. Дъни съзира това само с крайчеца на окото си, защото не смее да го погледне направо. Не смее.

Те слизат етаж след етаж, макар че на таблото има само пет копчета.

— Взех много да огладнявам — информира го Тифон. — Доколкото мога да си спомня, а аз имам добра памет, никога не съм бил толкова гладен. Гладен съм като вълк.

На Дъни не му се мисли какво може да значи това, вече му е все едно.

— Заслужил съм каквото ме чака — казва той, все още преследван от лицата от миналото му, цяла армия от лица.

— Няма да се бавим — обещава Тифон.

Дъни стои с преклонен дух, загледан в пода, през който бе изчезнал трупът му, готов да понесе каквото ще да е страдание, само и само да се освободи от тази непоносима болка, от тези ръфащи угризения.