Читаем Лицето над водата полностью

Вперил унесен поглед в залива, Лолър почувства новата болка от загубата. С всеки миг се отдалечаваше все повече от досегашния си живот на Сорве. Странната възбуда, която бе изпитал онази първа нощ, при мисълта, че ще пътува надалеч, все още тлееше в него. Но не и сега.

Изведнъж се сети за Съндайра. Как ли щеше да е, ако спи с нея. Нямаше смисъл да отрича, тя го привличаше. Дългите й стройни крака, атлетичното й гъвкаво тяло. Енергията й, увереното й поведение. Представи си как пръстите му се плъзгат по бедрата й, по гладката хладна кожа. Как опира брадичка в ямката между шията и рамото й. Ръцете му притискат леко малките й твърди гърди, зърната й набъбват. Ако Съндайра се любеше с половината от енергията, която влагаше в плуването, преживяването щеше да е незабравимо.

Стори му се странно, че в него отново се пробужда желанието за жена. Беше свикнал със самотата и въздържанието и се боеше да напуска уютното убежище на спокойствието. Но предстоящото отпътуване от острова бе пробудило много заспали в душата му чувства.


По някое време осъзна, че са изминали поне десетина минути, а Съндайра все още не се е показвала, за да си поеме въздух. Дори най-силният плувец не би издържал толкова дълго, не и ако е човек. Внезапно разтревожен, Лолър зашари с поглед из лагуната.

И тогава я видя — крачеше по крайбрежната към него. Беше пристегнала назад черната си мокра коса и се бе загърнала с наметало от синя трева, разтворено отпред. Навярно бе заобиколила от южната страна на залива и бе излязла на брега при рампата на корабостроителницата.

— Нещо против да ти правя компания? — попита тя.

— В никакъв случай.

Тя се приближи и подпря лакти на перилата, загледа се в морето.

— Преди малко, докато плувах, ми се стори толкова сериозен… — заговори след кратка пауза. — Потънал в мисли.

— Така ли?

— Имаше ли нещо подобно?

— Всъщност да.

— Какви велики идеи те бяха споходили, докторе?

— Никакви. Просто си мислех. — Нямаше никакво намерение да й разказва какво му е било в главата преди малко. — Опитвам се да свикна с идеята, че ще напусна този остров — поде той, импровизираше в движение. — И че отново ще съм изгнаник.

— Отново? — повтори тя. — Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „отново“? Напускал ли си и някой друг остров, преди този? Мислех, че цял живот си бил на Сорве.

— Така е. Но това е второ изгнание за нас всички, нали? Искам да кажа, първо предците ни са били прокудени от Земята, а сега ние — от този остров.

Тя го погледна учудено.

— Ние не сме изгнаници от Земята. Никой, който се е родил на Земята, не се е заселвал на Хидрос. Земята е била разрушена стотици години преди първите хора да се появят тук.

— Това няма значение. Всички ние произхождаме от Земята, това е нашата начална точка. И сме я изгубили. Тоест сме нещо като изгнаници. Говоря за всички разпилени из космоса хора. — Изведнъж думите сами бликнаха от устата му. — Разбираш ли, някога сме имали роден свят, една-единствена, прародителска планета, но сега я няма, унищожена е, изчезнала. Край. Нищо освен мъгляви спомени и шепа дреболии като тези, които видя в моя ваарг. Баща ми казваше, че Земята е била прекрасно място на чудеса, най-красивата планета, съществувала някога. Свят-градина, така казваше. Рай. Може да е било и така. Според други тя е била олицетворение на кошмарите и хората са я напуснали, защото не са издържали повече там. И в двата случая става въпрос за нашия дом и след като сме си тръгнали от него, вратата сее хлопнала зад нас завинаги.

— Знаеш ли, аз никога не мисля за Земята — призна Съндайра.

— Аз пък мисля. Всички останали галактически раси си имат роден свят, само ние не. Налага се да живеем разхвърляни сред стотици светове, петстотин тук, хиляда там, все на чужди и непознати места. Търпят ни, повече или по-малко, всички тези чуждоземци, с които сме принудени да делим територия. Но това си остава точно каквото ти казвах — изгнание.

— Дори Земята да съществуваше, няма начин да се върнем на нея. Не и от Хидрос. Сега Хидрос е нашият дом, не Земята. И никой не ни гони оттук.

— Е, гонят ни — от Сорве. На това няма как да възразиш.

Лицето й, допреди малко напрегнато и възбудено, се успокои.

— Струва ти се, че е изгнание, просто защото не си живял никъде другаде. За мен един остров не е нищо повече от остров. И това важи за всички. Живея на него известно време, после си тръгвам и отивам на друг. — Положи леко ръка върху неговата. — Зная, че при теб е различно. Съжалявам.

Лолър осъзна, че отчаяно иска да смени темата. Посоката не му харесваше — беше пробудил у нея съжаление, дори желание да го покровителства. Вместо да й развива тези теории за изгнание и за нещастните потомци на изчезналата Земя, трябваше да й каже колко е красива, докато плува, и да я покани на вечеря с чашка бренди във ваарга си. Но вече беше късно. Или не беше?

— Как е кашлицата? — попита след кратко мълчание.

— Всичко е наред. Но не бих имала нищо против да вземам още известно време от твоето лекарство. Поне още няколко дни.

— Ела във ваарга ми, когато свърши, и ще ти дам.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги