Лицето над водата

Засега оскъдното електрозахранване на острова се осъществяваше от примитивни нискоефективни химически батерии, редове от цинкови и медни дискове, разделени с ивици хартия от влачибурен, накисната в солена вода. Хрилестите — или хидраните, Обитателите, доминиращата раса на острова и на този свят, на който Лолър бе прекарал целия си живот — търсеха по-ефикасни методи за добиване на електричество, откакто Лолър се помнеше, и ако можеше да се вярва на слуховете в града, новата електростанция бе почти готова за пускане — днес, утре или през следващата седмица. Ако хрилестите наистина успееха с това начинание, то щеше да е огромен напредък и за двете раси. Вече се бяха съгласили, не особено благосклонно, да позволят на хората да използват част от новопридобитото електричество, което, според всички, бе ужасно мило от тяхна страна. Но щеше да е още по-мило, най-вече за седемдесет и петимата човеци, делящи тясната територия на остров Сорве с хрилестите, ако последните им преотстъпеха част от ресурсите на електростанцията за добив на сладка вода, за която хората трябваше да разчитат единствено на нередовните валежи. Навярно беше очевидно дори за хрилестите, че животът на техните съседи ще се облекчи съществено, ако могат да си осигурят постоянен и неограничен източник на прясна вода.

Но разбира се, поне засега хрилестите не бяха дали никакъв знак, че този проблем ги вълнува. Никога не бяха проявявали каквато и да било склонност да подпомагат съществуването на шепата хора, живеещи сред тях. Прясната вода може да беше жизнено необходима за човешките нужди, но нямаше никаква стойност за хрилестите. Това, от което се нуждаеха, желаеха или за което жадуваха хората, беше най-малкото чуждо и непонятно на хрилестите. Тъкмо надеждата да внесе съществена промяна в техния закостенял мироглед бе лишила Лолър от най-сладките часове на съня.

Какво пък, по дяволите — нищо не бе спечелено, но и нищо не бе изгубено.

През тази тропическа нощ Лолър беше бос и носеше само препаска от жълт плат, изтъкана от листата на водна маруля. Беше топло и задушно, морето бе съвсем спокойно. Островът, тази сложна плетеница от живи, полуживи и наскоро и отдавна умрели организми, се носеше върху гръдта на обхващащия целия свят океан и се поклащаше едва доловимо под краката му. Подобно на всички останали обитаеми острови на Хидрос, Сорве бе лишен от корени, дрейфуващ на воля скитник, който се отправяше нататък, накъдето го тласкаха ветровете, теченията и редките приливни вълни. Докато крачеше, Лолър усещаше как живата плетка под краката му лекичко поддава и дори чуваше плясъка на морето само на няколко метра отдолу. Но пристъпваше леко и гъвкавото му тяло умело се нагаждаше към ритъма на островните движения. За него те бяха естествени като всичко останало от обкръжаващия го свят.

Мекотата на нощта бе измамна. През по-голямата част от годината Сорве съвсем не беше място, където да живееш безгрижно. Климатът се менеше от горещо-сухи до влажно-студени периоди, със съвсем кратка и приятна лятна пауза, когато Сорве навлизаше в екваториалните ширини, създаващи илюзията за комфорт и спокойствие. Тъкмо сега бе най-благоприятното време на годината. Храната бе в излишък, а въздухът — мек и свеж. Островитяните не пропускаха да се наслаждават на отдиха. През останалата част от годината животът беше борба.

Без да бърза, Лолър заобиколи резервоара и се спусна по рампата към долната тераса. От тук до външния периметър на острова склонът бе почти полегат. Той подмина разхвърляните постройки на корабостроителницата, откъдето Нид Делагард ръководеше своята морска империя, и неясните куполовидни силуети на крайбрежната фабрика, където с бавни и крайно неефективни процеси от телата на различни морски обитатели се извличаха метали като никел, желязо, кобалт, ванадий и калай. Беше доста трудно да различи отделните постройки, но след четирийсет години, прекарани на острова, се оправяше в мрака почти слепешката.

Големият двуетажен заслон, който побираше електростанцията, беше вдясно и малко напред, долу, при самия бряг. Той се насочи към него.

Още нямаше и намек от наближаващата сутрин. Небето беше непрогледно черно. През някои нощи Слънчев изгрев, планетата близнак на Хидрос, озаряваше небосвода като исполинско синьо-зелено око, но точно през тази Слънчев изгрев вероятно бе от другата страна, където хвърляше ярката си светлина над неизследваната полусфера. Виждаше се обаче една от трите луни, дребна яркобяла точица на изток, ниско над хоризонта. И навсякъде блещукаха звезди, каскади от искрящ сребрист прах върху нощното небе. Тази безчетна орда далечни слънца оформяше изумителен фон за едно-единствено ярко и близко съзвездие — ослепителния Хидроски кръст, два пламтящи реда звезди, които се пресичаха в небето под прав ъгъл — единият от полюс до полюс, другият по протежение на екватора.