Мечът на Гедеон

— Това е за теб. Когато си тръгнем от болницата, ще се качим заедно на такси, обаче аз ще сляза след малко, а ти ще продължиш закъдето искаш.

Тя не взе парите.

— Благодаря ти за помощта — прибави Гедеон. — Много съм ти признателен.

— Крейтън, Крю или както там се казваш, наясно съм, че тая работа няма нищо общо със системата на Станиславски. Ти си много готин, а аз отдавна не съм срещала готини хора. Искам да ти помогна, каквото и да си намислил. — И стисна ръката му.

— Мерси, ама трябва да го свърша сам. — Още докато го казваше, разбра, че думите му звучат неубедително.

— Но… ще се видим ли пак? Не ми пука за парите.

Той я погледна и изражението й го изуми.

Понечи да излъже, ала реши, че в крайна сметка истината е по-безболезнена.

— Не. Няма да ти се обадя. Виж, парите са твои. Заслужи си ги. — И нетърпеливо размаха пачката.

— Не ги искам. Искам да ми се обадиш.

— Виж — колкото можеше по-студено заяви Гедеон. — Това беше сделка и ти си свърши работата добре. Взимай парите и тръгвай.

Орхидея дръпна пачката от ръката му.

— Задник такъв. — После се обърна и той се опита да не забелязва сълзите й.

— Сбогом — каза Гедеон и скришом потрепери.

— Сбогом, чекиджия гаден.

27.

Гедеон Крю мина по Пето авеню и влезе в Сентръл Парк през входа при Сто и втора улица. Чувстваше се отвратително. В този привечерен час по алеите тичаха за здраве много хора. Не можеше да изхвърли от главата си влюбения поглед на Орхидея. А сега, след смъртта на У — и след провала на неговата задача, — в ума му безспирно се въртяха думите на Глин, когато беше извадил медицинската папка. „Артериовенозна малформация“. Колкото повече мислеше за това, толкова по-невероятно му се струваше: тази мистериозна болест, която просто ей така щеше да го погуби след около година. И нямаше лечение, нямаше симптоми, нищо. Намирисваше на измама, на психологическо манипулиране. Глин му приличаше на човек, готов да измисли и най-фантастичната история, стига да постигне каквото иска. Гедеон крачеше безцелно, без да знае къде отива.

„Това е безумие. Просто забрави Орхидея и папката и карай нататък — помисли си той. — Съсредоточи се върху проблема“. Ала не можеше да ги забрави. Извади новия си джиесем, евтин телефон с предплатена карта, и се обади на Том О’Брайън.

— Опа — чу се стържещият глас на Том след дълго звънене.

— Гедеон съм. Какво ново?

— Божичко, нали ми даде едно денонощие?!

— И?

— Ами, кредитната карта и паспортът са си такива, каквито изглеждат. Няма скрита информация. Джиесемът също. Предплатената карта е чисто нова, сигурно е купена току-що.

— По дяволите!

— В нея са само контактите, които ти вече имаш, няколко обаждания — и толкова. Никакви микрочипове и тем подобни.

— Ами числата, които ти дадох?

— Те са доста по-интересни. Още работя по тях.

Гедеон зави на юг. Смрачаваше се и паркът опустяваше.

— Защо са интересни?

— Както вече ти казах, в тях има повтарящи се числа, редове с намаляващи числа, такива работи. Още не мога да кажа какво означават. Току-що започнах да работя по тях. Определено не е шифър обаче.

Напред се показа езерото и Гедеон излезе на трасето за джогинг. Тъмните води бяха неподвижни. Далече на юг се извисяваха небостъргачите в центъра, сияещите им светлини се открояваха на фона на смрачаващото се небе.

— Откъде знаеш?

— Всеки приличен шифър съдържа поредица числа, които изглеждат случайни. Те, естествено, не са, обаче всички математически тестове за случайност ще покажат, че са. Ама в тоя случай даже най-елементарният тест показва, че не са случайни.

— Тест ли? Какъв тест?

— Броят на отделните цифри. Наистина случайният ред съдържа по около десет процента нули, единици и така нататък. Тоя обаче е фрашкан с нули и единици.

Последва мълчание. Гедеон дълбоко си пое дъх и се помъчи да попита възможно по-нехайно:

— Ами томографиите?

— А, да. Дадох ги на един лекар, както ме помоли.

— И?

— Трябваше да му се обадя следобед, обаче забравих.

— Ясно.

— Ще му звънна утре заран.

— Гледай да не забравиш. И благодаря. — Гедеон си избърса челото. Чувстваше се ужасно.

И после изведнъж — за втори път в един и същи ден — изпита отчетливото усещане, че го следят. Огледа се. В парка цареше почти пълен мрак.

— Ало? Чуваш ли ме? — попита О’Брайън.

— Да. Виж, трябва да затварям. Ще се видим утре.

— След дванайсет, моля те.

Гедеон прибра джиесема в джоба си и енергично закрачи на запад покрай тенис кортовете. Откъде идваше това усещане, че го следят? Нито беше чул, нито беше видял нещо… а може би беше? Отдавна се бе научил да се доверява на инстинкта си — тъкмо това за пореден път го беше спасило тази сутрин.

Хрумна му, че като се движи по трасето за джогинг, улеснява преследвача си — ако изобщо имаше преследвач. По-добре пак да завие на север, не по алеите, и да пресече гората край корта. Така щеше да принуди онзи да се приближи. И това щеше да му позволи да го заобиколи в гръб.

Пресече алеята и навлезе в гората под кортовете. Сухите листа шумоляха под краката му. Повървя известно време, после рязко спря — и чу зад себе си шумолене на листа, което също внезапно стихна.