Мечът на Гедеон

— А, естествено, естествено. — Гедеон го прочете и запомни имената наизуст. Петнайсет ученици. Тъкмо това го интересуваше. — Чух също, че в кампуса имало сериозна грипна епидемия — строго каза той, докато оставяше листа.

— Грипна епидемия ли? Няма такова нещо.

— Така чух. Всъщност чух, че на седми юни, точно преди завършването, били болни над три четвърти от учениците от началния курс.

— Невъзможно. — Ван Ренселиър отново повика рецепционистката. — Донесете ми данните от присъствената книга за началния курс на седми юни.

— Един момент.

— Може ли кафе? — попита Гедеон и погледна кафеника в ъгъла.

— Моля? О, извинявайте! Трябваше да ви предложа по-рано. Колко съм невнимателен!

— Няма проблем. Искам го с повечко сметана и три бучки захар.

— Повечко сметана и четири бучки захар за мене — даде поръчката си Орхидея.

Ван Ренселиър се изправи и лично отиде да сервира кафето. Междувременно рецепционистката се върна и остави документа на бюрото в същия момент, в който Ван Ренселиър донесе кафето. Гедеон посегна към чашата си, като се надигна от стола, и всички тези движения някак си го накараха да събори чашите и да разлее кафе по цялото бюро.

— О, ужасно се извинявам! — извика той. — Колко съм непохватен! — Извади носна кърпичка, започна да попива кафето, да бърше документите и да се суети, като разблъскваше всичко насам-натам.

Рецепционистката донесе хартиени кърпи.

— Много съжалявам — повтори Гедеон. — Много съжалявам.

— Няма проблем — нервно отвърна Ван Ренселиър, като оглеждаше мокрите изцапани документи. — Случва се. — После лицето му внезапно просия отново. — Бихме искали да видим Тайлър колкото може по-скоро. Да насрочим ли интервюто още сега?

— Ще ви се обадя — каза Гедеон. — Задръжте папката. Трябва да вървим.

След няколко минути вече бяха в колата и излизаха през портала от ковано желязо. Орхидея се задушаваше от смях.

— Божичко, колко си забавен! Само каква физиономия имаше оня тип! Смяташе ни за отвратителни. Отвратителни!

Познавам ги такива като него — винаги искат свирки, щото жените им не щат да гъл…

— Ясно, ясно — прекъсна я Гедеон с надеждата да насочи разговора в друга посока. — Той искаше да спаси клетия Тайлър от нас, това беше очевидно.

— Е, какъв беше смисълът? Защо беше тоя маскарад? И недей да ми излизаш пак с ония глупости за системата на Станиславски.

Списъците на класовете и данните от присъствената книга за седми юни бяха на сигурно място в джоба на Гедеон и щяха да покажат точно кое азиатче е отсъствало в деня след кацането на самолета на У на „Кенеди“. Защото, смяташе той, дете, което е било на международното летище след полунощ, едва ли можеше да е отишло на училище на другата сутрин.

— Системата на Станиславски — заяви Гедеон Крю. — Имаш честната ми дума, че всичко това беше свързано с нея. И ти си истинска звезда.

46.

— Просто ми се ще да ми беше обяснил какво всъщност става, по дяволите! — каза Орхидея, когато завиха на ъгъла на Петдесет и първа и Парк Авеню. Гедеон крачеше бързо. Избягваше въпросите й по целия обратен път и се опитваше да се съсредоточи върху следващия си ход. И това все повече я ядосваше.

Тя се мъчеше да не изостава от него.

— По дяволите, защо не ми говориш?

Гедеон въздъхна.

— Защото ми писна да лъжа хората. Особено тебе.

— Тогава ми кажи истината!

— Опасно е. — Подминаха железния портал на Сейнт Бартс Парк и Гедеон чу някакъв уличен музикант да свири стар блус. Рязко спря и се заслуша. Далечните акорди на китарата стигаха до него сред шумотевицата на обедния трафик.

Гедеон постави длан върху ръката й.

— Чакай.

— Не можеш да ме държиш на тъмно…

Той стисна предупредително ръката й и тя млъкна.

— Просто запази спокойствие — прошепна Гедеон. — Не реагирай.

И отново се заслуша в тихата музика и дрезгавия глас.

Когато дойде време да умра, не искам никой да тъгува…

— Какво има? — също шепнешком попита Орхидея.

Гедеон й отговори с още едно леко стискане, обърна се и се престори, че някой му е позвънил по джиесема, което им даваше повод да останат да слушат.

А тебе моля само за едно: да върнеш тялото ми у дома.

Гедеон позна парчето — „Когато дойде време да умра“ на Слепия Уили Джонсън. Изпита смътно усещане за дежа вю и се опита да си спомни къде е чувал наскоро същата слайд китара.

Слайд китара.

Беше на Авеню Си. И то не китара, а някакъв скитник, който си тананикаше същия стар блус. Когато излизаше от ресторанта. Представи си тъмната улица и клошаря, седнал на едно стълбище, и как си тананикаше под нос.

Да, да, да, за да мога спокойно да умра. Да, да, да! Да, да, да, за да мога спокойно да умра.