Многоръкият бог на далайна

Наглед му нямаше нищо. Защото какво толкова значеше още един удар с камък за човек, чието тяло цялото беше изпъстрено с белези от харпуните на изгнаниците и от бичовете на облечените в ризници нощни пархове още от времето, когато Суварг беше церег, а после към тях се бяха добавили белези от копията на бившите му другари и от зъбите на шаварните твари, които беше ловувал през годините на скиталчествата си. И все пак му имаше нещо — Суварг пребледня и отслабна, гърдите го боляха и когато кашляше, от устата му излизаха кървави пръски. И сега той лежеше в покоите си, унило изслушваше всички донесения и казваше да ги препредадат на Еетгон, та той да реши какво да се прави.

И така Еетгон лека-полека взе цялата власт в ръцете си. Съветът, в който влизаха първите заселници, вече не решаваше нищо: Еетгон направи онези негови членове, от чийто ум можеше да се опасява, началници на провинции, на практика одонти, или ги отпрати надалече по границите с войските, а останалите само го гледаха в устата и се подчиняваха.

А нещата в страната не вървяха и трябваше да се взимат много решения. Войната на север не стихваше — на север бяха Добрите братя, сред които, както изглежда, изобщо не бяха останали земеделци, а всички бяха станали цереги: окъсани, лошо въоръжени и още по-лошо обучени, но гладни и затова вечно готови за бой. Нямаше как да няма война, след като имаш такива съседи. И когато на мястото на огнените блата за по-малко от час се появиха три сухи оройхона, и двете държави незабавно се опитаха да ги завладеят. До този момент земите в северозападния ъгъл се водеха на изгнаниците и въпреки че на сухата ивица не живееше никой, там имаше застава, за да спира идващите от противниковата страна бегълци. Сега ордата братя буквално помете заставата. Жужигчин загина, загинаха и мнозина други, и оттогава сраженията продължаваха, все едно приказните Йор и Гур бяха възкръснали и се биеха безмилостно. Там отиваха всичките сили и средства на страната, там беше ранен и Суварг, оттам идваше злото. Войната не позволяваше на властите да се заемат с други важни дела и народът вече започваше да недоволства. Еетгон час по час си спомняше колко кротки бяха всички, когато молеха да ги пуснат в тези земи, как обещаваха да слушат и да се подчиняват — а сега си въобразяваха, че са самостоятелни стопани и дори данъците, при това не толкова жестоки, колкото в земите на вана, трябваше да се събират насила. Да не говорим за сблъсъците между преселниците от юг и бегълците от Земята на Добрите братя. И за лошата реколта от последната година.

Добре поне, че на границата с вана нещата бяха спокойни. Съседът от запад не се беше противопоставил на това, че му бяха отнели малко земя — може би беше прекалено зает с войната на юг: разправяха, че там било още по-зле, отколкото тук, в земите на изгнаниците. Не би било лошо да сключат съюз и да ударят братята и от двете страни, макар че какво щяха да правят после с една покорена, но отдавна вече разорена страна, страна, която приличаше на загнил труп, способен да зарази целия свят? За жалост никой не беше измислил начин как цяла една страна да се натика в шавара.

Еетгон потрепери. Що за мисли му идваха в главата? Едва ли щяха да се харесат на Чаарлах, макар че нали казваха, че един владетел трябва да мисли точно по този начин… И мнозина наистина мислеха така. Особено южният наместник Боройгал. Защо ли Суварг го беше назначил? Е, щял да поддържа реда — но защо да издигаш един палач? Непрекъснато му донасяха, че Боройгал си е направил тъмница и измъчва в нея хора. Такова нещо не можеше да се позволи в една свободна страна, но Еетгон нямаше време да се занимава със съмнителния наместник. Важното беше, че харвахът от юг пристигаше навреме и когато се реши сами да започнат да правят ухери, Боройгал веднага се зае да изпълни тази задача. Наглед всичко изглеждаше наред и отначало никой не помисли какво всъщност правят, защото беше решено в работилниците да се трудят само доброволци. Колко души обаче щяха да се съгласят за едното ядене и нощувките в алдан-шавара да варят нойт? Какво излизаше тогава — че трябва да пращат в работилниците престъпници… Значи Еетгон сам създаваше каторгата, която толкова мразеше и от която толкова се страхуваше навремето…

Скръцна със зъби от безсилна ярост. Не, нямаше да допусне това! Предостатъчно беше и облагането с харвах! Нямаше да направи каторга, та ако ще би от това да зависеше безопасността на цялата страна. Още днес, веднага, щеше да тръгне на проверка — да види как върви строежът на работилниците и най-вече дали помещенията в алдан-шавара са свободни, или там пак живеят нечии роднини. А също така какво е положението с хранителните запаси: страната беше голяма, а туйвани растяха само на два оройхона, останалите бяха още прекалено нови. Войниците, дори и той самият, можеха да минат и без вино, но топачите трябваше да имат всичко.