Многоръкият бог на далайна

Еетгон, както винаги, предприе решителни действия — тръгна да обикаля селата и лагерите на ловците и също като преди година, нареждаше навсякъде да се направят складове с припаси. Щом видеше нещо умно измислено, веднага нареждаше на всички да го усвоят. Хората почнаха да се преселват от палатките си в топли землянки — за броени дни ги кръстиха „шавари“, започнаха по цял ден да събират плодове, корени и гъби, да сушат месо. А вечер се събираха край огньовете, грееха се, оплакваха се от тежкия си живот и проклинаха илбеча, който беше виновен за него.

Шооран виждаше, че го мразят и че се страхуват от него. Всъщност повече ги беше страх, отколкото го мразеха. Разправяха, че можел да вкамени човек само с поглед и че студената твърда коричка, която почна да се появява сутрин върху водата, също била негова работа, защото илбечът мразел водата и искал да превърне всичко в камък. Пак той бил докарал студа и всички други несгоди…

Щом го видеха, всички тези разговори спираха, но погледите, изпълнени с омраза и страх, си оставаха. Когато им се наложеше да говорят с него, всички цедяха думите си, все едно са вода седмица преди мягмар. А когато една вечер Шооран реши да попее и да разкаже някоя легенда и седна до един огън с новия си, направен от тукашна кост суваг, повечето хора се махнаха, а онези, които останаха, се смръщиха и явно не искаха да го слушат.

Така че той реши да не пее повече — и изобщо се стараеше да не се среща с хора. Спря дори да излиза да работи на полето — всъщност нямаше и смисъл да се работи в този студ, — седеше си в землянката, грееше се на огъня, въсеше се и мислеше за тленното. Землянката му, една от първите, беше усамотена — другите жители на селището бяха изкопали своите землянки възможно по-настрана от неговата.

Една вечер двойната кожа, която затваряше вратата се отметна и влезе Еетгон. Клекна до огнището, протегна ръце към огъня, вгледа се в тях, помълча малко и после каза:

— Сам си значи.

Шооран само кимна.

— Знаеш ли какво говорят за тебе?

— Досещам се.

— И какво мислиш да правиш?

— Нищо.

— Лесно ти е на тебе. Свърши си работата и сега можеш да не правиш нищо. А аз не мога. — Еетгон рязко вдигна глава и го погледна в очите. — Хората казват, че трябва да те изгорим заедно със землянката ти и че тогава студовете щели да спрат.

— Хубаво — каза Шооран.

— Не! — викна Еетгон. — Това тук не е Земята на старейшините и няма да допусна човешки жертви! Да не говорим, че никой не знае какво ще последва… А и ти… може пък да си полезен с нещо в бъдеще.

— Ти си предвидлив стопанин.

— Виж сега — продължи Еетгон, без да го слуша. — Събирай си нещата и се махай. Силен си, ще оцелееш и сам. Трябва да се махнеш, не можеш да останеш тук. Кажи ми само къде да те търся… ако се наложи.

— Надолу по реката. Помниш ли онзи ручей под шарените скали — минахме покрай него, когато ходихме до алдан-тесега. Тече през хубава долина, закътано е…

— Добре. — Еетгон стана. — Тръгвай. До утре вечер да те няма.

Водата бавно лъкатушеше между големите обли камъни. Там, където над нея надвисваха, отрупаните с иглички клони на смолистите дървета, изглеждаше черна, но там, където заливаше камъните и беше плитка, се виждаше колко е прозрачна и чиста.

Шооран седеше на брега и я гледаше. Денят беше ясен и топъл, такива дни ставаха вече все по-редки. В такъв ден човек може да свърши много неща. Ето там например, до бързея, където гората се отдръпваше от реката, може да си изкопае землянка. На отсрещния бряг пък растеше някаква висока трева — приличаше на хохиур, само че вместо с метлички завършваше с някакви меки на пипане тъмнокафяви удебеления. От корените й човек можеше да си опече питки — почти като истински. В гората пък все още имаше гъби. С две думи — ако беше решил да живее тук, човек можеше да си намери много работа.

Шооран обаче седеше неподвижно на един полегат камък и гледаше малките рибки във водата — плуваха почти до самото дъно. До краката му имаше друга риба — голяма и мъртва. Когато беше дошъл тук, някакво зверче с остра муцунка тъкмо я беше хванало и усърдно ядеше вътрешностите й. Щом го видя, безшумно се плъзна във водата и му остави рибата. И ето че сега Шооран седеше до смъртоносния подарък на зверчето, а багажът му — безброй ненужни неща — беше на земята зад камъка.

Вече беше напускал хората — още като дете, когато го бяха прогонили да умре. Тогава беше взел само едно нещо — огърлицата на майка си. Сега пак го бяха изгонили, но този път имаше много вещи, съвсем ненужни вещи — защото не беше дошъл тук да живее… Колко смешно!

Новият свят, красив и жесток, сам сочеше пътя на последния чудотворец, като слагаше в краката му риба…

Шооран стана, събра съчки и запали огън. Странно колко бързо всички бяха свикнали да горят дърво! Когато съчките изгоряха и направиха жар, той извади от багажа си котлето, разгъна го, загреба вода и го постави на въглените.