Читаем Многоръкият бог на далайна полностью

— Не, разбира се… — Майка му седна, прегърна го като бебе и го зави с жанча си, но Шооран не се възпротиви, а се гушна до нея. — Живяхме с татко ти много дълго, а илбечите не могат да живеят на едно място, илбечите трябва да обикалят навсякъде и да търсят места за нови оройхони. Когато тръгнат слухове, че се е родил илбеч, дори най-недоверчивите хора почват да позволяват през земите им да минават какви ли не скитници. Настъпват лоши времена. Никой не ще да работи, всички тръгват да търсят нови земи или чакат блатото им внезапно да се превърне в сух оройхон и вече да не ровят тинята, а да станат знатни цереги. Скитниците пък крадат и грабят, и опустошават оройхоните също като Многоръкия. И накрая жителите почват да ги бият и убиват, забравили, че сред тях може да е и техният спасител. После слуховете престават и хората си остават голи и боси, както са си били. А пък ако наистина почнат да изникват нови острови, става още по-лошо. На едни им провървява, а останалите гинат, защото тогава Многоръкия идва почти всяка седмица. Идва да търси илбеча, но загиват обикновените хора. Много добре си спомням какво стана преди повече от дванайсет години и не искам пак да преживея подобно нещо, макар че нашият оройхон беше построен именно тогава. Тогава мнозина си мислеха, че всичко, което се разказва за илбеча Ван, е измислица. От времената на Ван бяха изминали дванайсет по дванайсет години. Ти изобщо не можеш да си представиш колко много години са това — дванайсет по дванайсет. Оттогава или не се бяха раждали илбечи, или не бяха искали да строят оройхони. Хулгал разправя, че самият Ван бил дал дара на илбечите на Многоръкия за дванайсет по дванайсет години. Не знам дали е прав, обаче хората бяха отвикнали от чудесата. И изведнъж оройхоните започнаха да се появяват един след друг. Всеки месец, понякога по няколко на месец. Точно тогава почнаха бедите, за които ти разказвам. Всички тръгнаха да си търсят щастието, всички мечтаеха за по-добър живот, мнозина загинаха, а никой не стана по-щастлив. И това продължи почти две години, а после се разбра, че илбечът е изчезнал — сигурно Многоръкия го е докопал, — и се оказа, че сухите оройхони не са се увеличили дори с един и че илбечът е построил островите си както падне и че не стават за живот, че по тях има само изгнаници и банди миризливи нощни пархове, които се крият от войските на вана. Оттогава казват, че последният илбеч бил луд, пък може и наистина да е бил луд. Дарбата на илбеча е прекалено тежка за нормалните хора, така че не си струва да вярваме на всичко, което разправят за Ван. Лудият илбеч обаче издигна нашия оройхон така, че имаме и ивица суша покрай аварите, и затова ние не го хулим. Но пък и да го хвалим не си струва. Нека старецът Тенгер мисли за героите, ние с теб няма да ги чакаме. Да ти кажа, никога не бих се съгласила да стана жена на илбеч. След две поколения делата му може и да изглеждат прекрасни, но да не дава Тенгер да живееш с него. Човек не трябва да се меси в работите на безсмъртните и да буди Многоръкия. Татко ти си беше най-обикновен човек, но пък беше най-добрият от всички, стъпвали на оройхона ни. Ако искаше, можеше да се засели в сухите земи и да стане церег, но той казваше, че там хората били по-лоши оттук. И затова живееше с нас. Беше много добър и не само си хранеше семейството, но и помагаше на слабите и самотните. Живеехме богато. Татко ти имаше доспехи от черупката на огромен гвааранз, обличаше ги и сам слизаше в шавара и носеше оттам такива зверове, че целият оройхон се стичаше да ги гледа…

— Като порасна и аз ще стана като него — прекъсна я Шооран. — Одеве хванах една тукка, обаче тя избяга.

— Ще станеш, разбира се — съгласи се майка му. — Разбира се, че ще пораснеш и ще хванеш още много тукки, ти много приличаш на него. Аз му бях втора жена. Казват, че това не било хубаво, че първата жена се сърдела, че я пренебрегват. Но татко ти ни обичаше по равно и живеехме задружно дори след като той загина, нямаше звяр в шавара, който да може да го победи, но един мъничък зогг успя да се промъкне под бронята му и да го ужили в гърдите. И татко ти се мъчи три дни и накрая почерня и умря. И вече не бива да произнасям името му. Но продължихме да живеем задружно с първата му жена. Жените на един мъж обикновено си казват „сестро“, но ние наистина живеехме като сестри. Любовта на татко ти ни стигаше дори след смъртта му. И сигурно и до днес щяхме да живеем така, но преди две години Многоръкия я отнесе и синът й остана да живее сам. Вече е голям. Сигурно го познаваш, казва се Бутач.

— Какво! — възкликна Шооран. — Бутач да ми е брат?

— Разбира се — каза майка му. — Не знаеше ли?

— Не… — прошепна Шооран, помълча и съвсем тихо добави: — По-добре да му бях дал тукката. Тогава щяхме да избягаме и двамата. Той обаче… той…

— Шшшт! — каза майка му. — Знаеш, че ако е загинал, не бива да споменаваш името му. Имената на мъртвите принадлежат на Многоръкия.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги
Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза