Мъжки игри

— Различно. Ако на етикета има нечий портрет, обикновено трудно се стърпявам, започвам да го загрозявам. Добавям му мустаци, брада, променям му прическата, с една дума — каквото ми хрумне. Понякога се получават доста смешни ситуации.

— Дори смешни ситуации? — недоверчиво попита Настя, която наистина не разбираше какво смешно може да има в това.

— А ти какво си мислеше? Човек невинаги се контролира и понякога се случва да се изложи. Между другото ето ти един пример. Спомняш ли си, че веднъж бях дошъл при твоя началник да взема аналитичните материали? Ти тогава ми се скара, обвини ме в началническа надменност и във всички смъртни грехове.

— Спомням си.

Сърцето я присви от лошо предчувствие, макар че сега не би могла да каже от какво се страхува. Всичко най-страшно и без това вече се беше случило. И продължаваше да се случва буквално тук и сега.

— Та значи отивам при него с бутилка, както си е редно — знам правилата и стриктно ги спазвам, при мъж по сериозна работа не се ходи без бутилка, а пък по работа като моята — съвсем. Не е задължително да се пие, но си длъжен да занесеш. Отивам аз, представям се, обяснявам за какво съм дошъл, той започва да натиска бутоните, отпуска ти — спомням си прекрасно — двайсет минути. Така беше, нали?

— Да — потвърди тя.

— След което се възцарява неловка пауза. И точно в този момент аз реших, че е време да подаря бутилката, за да запълня с нещо паузата. Твоят Мелник тутакси — като гостоприемен домакин — вади чашките, налива, изпиваме по съвсем мъничко, чисто символично, за запознанството, и започваме да си бъбрим за разни дреболии. Аз по навик вземам от бюрото един молив и започвам да си драскам, а на онзи етикет имаше някаква физиономия, та драскам си аз, драскам, не се контролирам, нали цялото ми внимание е насочено към Мелник, а после изведнъж забелязвам, че съм превърнал онази муцунка в точен портрет на началника ти. Представяш ли си? Неудобно — ужас! Рекох си, ще си тръгна, той ще прибере бутилката в касата и естествено няма да погледне етикета, а ще го забележи едва после, когато седне да пие с някого. Пак добре, ако го забележи той, ами ако го забележи човекът, с когото е седнал да пие? Защото аз не бях направил точен портрет, а шарж, злобен и много разпознаваем. С една дума — чувствам се като риба в нагорещен тиган, не знам как да изляза от ситуацията. Но тогава, слава богу, някой му се обади по телефона и докато не ми обръщаше внимание, аз грабнах от бюрото му една гума и изтрих това злочесто произведение на изкуството.

— Да, големи вълнения… Е, и допихте ли си тогава тази бутилка?

Настя беше сигурна, че произнася думите, но кой знае защо — не ги чуваше. Чувстваше, че устните й мърдат, но не чуваше звука от тях. Достраша я, но в същата секунда слухът й се върна.

— Какво приказваш, разбира се, че не. Нали ти казвам — пийнахме по съвсем мъничко за запознанството, само веднъж наляхме по няколко капки в чашките. Между другото твоят началник не ми се видя пиещ човек. А и аз не съм пияч, нали знаеш? Е, край, дете, мисля, че трябва да си тръгвам, късно е вече.

Настя мълчаливо наблюдаваше как баща й стана, излезе в антрето, обу си обущата и облече якето. Трябва да стане и да го изпрати, трябва да изрече някакви думи и да го целуне за довиждане. Но защо е останала съвсем без сили? Защо се е вцепенила и не може да помръдне?

„Наистина ли всичко свърши? Или той лъже? Истината ли й каза или не? Стани и излез в антрето, сбогувай се с баща си, дръж се нормално, иначе той ще се разтревожи. Човекът няма никаква вина. Не е пил с Баглюк онази вечер. Не го е напивал и не му е давал недопитата бутилка. Всичко свърши, Настася. Всичко свърши. Иди и го целуни, дръж се като любяща дъщеря, овладей се, инак ей сега ще се разревеш и татко ти няма да си тръгне, докато не му обясниш какво става. Какво, много ли ти се иска да му разкажеш как си го смятала за съучастник в престъпленията? Искаш да научи, че си го подозирала? Хайде де, Настя, ставай и тръгвай!“

Тя се съсредоточи, събра сили и изнесе тялото си в антрето, където Леонид Петрович вече закопчаваше якето си.

— Всичко хубаво, татенце — усмихна се тя, — благодаря ти, че ми донесе храната. Предай на мама, че няма за какво да се тревожи, с мен всичко е наред.

— Виждам го — сериозно отговори баща й. — Толкова е наред, че не приличаш на себе си. Впрочем абсолютно права си, че вече си достатъчно голямо момиче, за да не даваш отчет на родителите си за своето настроение.

Настя затвори вратата след него и безсилно се отпусна на пода в антрето. Но след минута скочи и се втурна в хола. Там, в дъното на горното чекмедже на бюрото, се намираше увитата в хартия бутилка, извадена от катастрофиралата кола на журналиста Баглюк. Настя трескаво разви хартията, грабна бутилката, запали настолната лампа и насочи светлината към етикета. Ами да, под ярката светлина в центъра на етикета, върху изображението на някакъв алкохолно-конячен деец, ясно се виждаха следи от графит, изтрит с гумичка. Наистина е било портрет, под косите лъчи дори можеше да се различи какъв е бил.